Гледам го, парализиран от щастие, как спи. Диша равно и леко, без усилие. Лицето му е детско, наистина детско, макар той самият да не е дете. Поне от няколко години. Много е красив, но красотата му е почти второстепенна. Важно е за мен, че е красив,но не е важно за никого другиго. Или така ми се ще да мисля. Искам да пикая и да си направя кафе,но не помръдвам, не искам да се буди,не още. Спи по гръб,гол, ръцете му са внимателно отпуснати по дължината на тялото му. Винаги са стиснати в юмруци,не знам защо. Внимателно повдигам края на завивката и пред очите ми се открива мъчителната,изящна мекота на кожата му.Тялото му мирише някак особено. Дори когато е взел душ- сладникава, опияняваща миризма- опитвам се да я оприлича на нещо конкретно, и не мога, изплъзва ми се, сякаш е способен да променя миризмата си, в зависимост от това в какво настроение е.Понякога е нервен и мирише на месо, на леко загниващо,сурово месо, друг път е възбуден и мирише само на тестостерон. Когато е сърдит мирише на озон. Сега спи и мирише на нещо едновременно бебешко и похотливо. Искам да изкрещя в ухото му: „Ставай!Стига спа! Губим време”, но не го правя. Той се размърдва и премята ръка през тялото ми.Не е прегръдка, но сърцето ми пропуска два или три удара. Ръката му, паднала през корема ми, тежи. Поемам си дъх и внимателно се приплъзвам надолу по матрака. Сега ръката му е точно върху слабините ми. Появи се тази сутрин, малко след пет часа. Звънял на всички домофони, само аз съм вдигнал.Странно,още като се събудих знаех, че е той. Без да паля лампи и с пресъхнало гърло преминах през стаята и отворих вратата на стаята, не усещах студа от теракота по босите си крака. Вдигнах слушалката на домофона:
-Знаеш ли колко е часът?
-Честита Коледа.
-Голям си тъпак.
-Може ли да вляза?
-Не.
