Не мога да пиша за Крикор Азарян. Не мога и това си е. Почвам няколко пъти. И няколко пъти трия всичко написано. Защото съм сам пред белия лист и пред ужаса да започна да натискам клавишите... Пръстите ми увисват сковано, кръжат колебливо. Отказват се. Бутонът Del ми се присмива и изтрива всеки написан знак. Как да пиша за Коко, не знам...
Думите ми се струват клиширани, плоски, лишени от смисъл.
Как да пиша за срещите си него, за годините в Академията - това са лични неща, не искам да бъдат четени. Ревнив съм към тях. Искам ги само за себе си. Боли ме, като се сещам за болестта му, за това как и кои хора го изгониха от там. И как той реагира на цялта помия, която му изляха: кротко. Смирено. За огромната любов и подкрепа, коятому даде целият театрален свят, за безграничната обич на съпругата му - поетесата Валентина Радинска, към него.
За таланта му, за човеколюбието, за мъдростта, за това колко много, колко много, колко много го обичаме. Не само аз, а всички. Всички негови студенти – мисля, че сме девет класа, как го обожават всички, всички, всички актьори, сценографи, композитори, технически служби, с които е работил. Трудно ми е да опиша как, като бях първокурсник, излязох от негов спектакъл в театъра на Армията, става дума за „Буре барут”, защото този спектакъл разказваше моята лична история, парчета от моя живот, и как не можех да гледам, и как се почувствах, как повърнах от ужас в тоалетната, как не можех да не гледам и се върнах в салона. Страх ме е, че ще превърна в обикновени всички необикновени часове, прекарани с него. Как сме се чувствали, обичани от Професора си. Как сме виждали в очите му, че ни обича... Опасявам се, че ще звучи сладникаво да описвам търпението, с което се отнасяше към недостатъците в актьорските и режисьорските ни работи, как пламваха очите му, как се променяше гласът му, как тялото му ставаше друго, когато видеше в нечия работа искрица истински театър. Беше съвсем в реда на нещата, който и да е от нас, да мине през театъра на Армията, той беще там, той винаги беше там, да се качи в кабинета му и да се похвали, да сподели, да се оплаче. Никога не върна никого, никого не остави неизслушан, неразбран. Идваше да гледа премиерите ни не само в София, даже не само в страната. Щом чуехме смеха му от салона, неповторимия Азарянов смях - се случваше чудо. Растяха ни криле, съмнението си отиваше посрамено. Години по-късно се запитах той, който беше в състояние на поеме, да приеме, да погълне всяка една наша болка, да я отнеме от нас, той при кого ли е ходил на споделя своите болки... И тогава благодарих, на ум, защото това е лична работа, на Валя.
Смъртта му не се оказа никаква пречка за нашата Любов към него, нито сложи край на общуването ни с него.Правим го непрекъснато.Мога да говоря много за него. Не с часове. А с дни. Буквално. И го правя. С радост. Всички го правим. Всички негови ученици. Когато се съберем на редовните си срещи на класа/класовете, ние не само споделяме новини за самите себе си, не само говорим за него, говорим с него. И не е налудно, а естествено някак.
Или когато в Младежкия театър или в театъра на Армията, или в Народния театър празнуваме рождения му ден. Да празнуваш рожден ден на някой, който вече не е между живите, е страхотна работа, честна дума. Да смениш плача, вайкането, оплакването с разговори за Учителя – това лекува тъгата ни. Намалява, макар и за няколко часа, усещането за липсата му. А тя е огромна. Като бездна е. Като черна дупка. Празнуваме, оживяваме парчетата реалност, които сме населявали заедно, вярваме в магията, дадена ни от него, и той оживява. Усещаме го. Наоколо е. Чуваме гласа му, виждаме очите му, наречени скоро от един поет „глас като шкурка, очи като кадифе”. Тези срещи ще продължават. И както във филма на Трюфо, „451 по Фаренхайт”, скрити високо в планината, група избягали хора пазят силата на словото научавайки наизуст и повтаряйки цели произведения на Шекспир, така и ние на днешната си среща ще седнем заедно, и ще извадим от паметта си всичките си любими истории с него, ще ги оживим, ще ги разкажем, знаем ги наизуст, ще ги изиграем.
И с радост ще установим, че и през 2016-а година той е тук, той е с нас и ни обича.
Честит рожден ден,Професоре. Липсвате ни, обичаме Ви. Знаем, че ни се радвате, и бдите над нас!
Думите ми се струват клиширани, плоски, лишени от смисъл.
Как да пиша за срещите си него, за годините в Академията - това са лични неща, не искам да бъдат четени. Ревнив съм към тях. Искам ги само за себе си. Боли ме, като се сещам за болестта му, за това как и кои хора го изгониха от там. И как той реагира на цялта помия, която му изляха: кротко. Смирено. За огромната любов и подкрепа, коятому даде целият театрален свят, за безграничната обич на съпругата му - поетесата Валентина Радинска, към него.
За таланта му, за човеколюбието, за мъдростта, за това колко много, колко много, колко много го обичаме. Не само аз, а всички. Всички негови студенти – мисля, че сме девет класа, как го обожават всички, всички, всички актьори, сценографи, композитори, технически служби, с които е работил. Трудно ми е да опиша как, като бях първокурсник, излязох от негов спектакъл в театъра на Армията, става дума за „Буре барут”, защото този спектакъл разказваше моята лична история, парчета от моя живот, и как не можех да гледам, и как се почувствах, как повърнах от ужас в тоалетната, как не можех да не гледам и се върнах в салона. Страх ме е, че ще превърна в обикновени всички необикновени часове, прекарани с него. Как сме се чувствали, обичани от Професора си. Как сме виждали в очите му, че ни обича... Опасявам се, че ще звучи сладникаво да описвам търпението, с което се отнасяше към недостатъците в актьорските и режисьорските ни работи, как пламваха очите му, как се променяше гласът му, как тялото му ставаше друго, когато видеше в нечия работа искрица истински театър. Беше съвсем в реда на нещата, който и да е от нас, да мине през театъра на Армията, той беще там, той винаги беше там, да се качи в кабинета му и да се похвали, да сподели, да се оплаче. Никога не върна никого, никого не остави неизслушан, неразбран. Идваше да гледа премиерите ни не само в София, даже не само в страната. Щом чуехме смеха му от салона, неповторимия Азарянов смях - се случваше чудо. Растяха ни криле, съмнението си отиваше посрамено. Години по-късно се запитах той, който беше в състояние на поеме, да приеме, да погълне всяка една наша болка, да я отнеме от нас, той при кого ли е ходил на споделя своите болки... И тогава благодарих, на ум, защото това е лична работа, на Валя.
Смъртта му не се оказа никаква пречка за нашата Любов към него, нито сложи край на общуването ни с него.Правим го непрекъснато.Мога да говоря много за него. Не с часове. А с дни. Буквално. И го правя. С радост. Всички го правим. Всички негови ученици. Когато се съберем на редовните си срещи на класа/класовете, ние не само споделяме новини за самите себе си, не само говорим за него, говорим с него. И не е налудно, а естествено някак.
Или когато в Младежкия театър или в театъра на Армията, или в Народния театър празнуваме рождения му ден. Да празнуваш рожден ден на някой, който вече не е между живите, е страхотна работа, честна дума. Да смениш плача, вайкането, оплакването с разговори за Учителя – това лекува тъгата ни. Намалява, макар и за няколко часа, усещането за липсата му. А тя е огромна. Като бездна е. Като черна дупка. Празнуваме, оживяваме парчетата реалност, които сме населявали заедно, вярваме в магията, дадена ни от него, и той оживява. Усещаме го. Наоколо е. Чуваме гласа му, виждаме очите му, наречени скоро от един поет „глас като шкурка, очи като кадифе”. Тези срещи ще продължават. И както във филма на Трюфо, „451 по Фаренхайт”, скрити високо в планината, група избягали хора пазят силата на словото научавайки наизуст и повтаряйки цели произведения на Шекспир, така и ние на днешната си среща ще седнем заедно, и ще извадим от паметта си всичките си любими истории с него, ще ги оживим, ще ги разкажем, знаем ги наизуст, ще ги изиграем.
И с радост ще установим, че и през 2016-а година той е тук, той е с нас и ни обича.
Честит рожден ден,Професоре. Липсвате ни, обичаме Ви. Знаем, че ни се радвате, и бдите над нас!
Няма коментари:
Публикуване на коментар