малко неща се промеиха.Това е мой текст отпреди една година. Мисля веднъж годишно да го надргаждам. Може да излезе нещо смислено, нещо което да осмисли и мен, и четящите го, а може и да не. За тези близо дванайсет месеца в една еднавко обичана и мразена държава, отвъд Океана един смел чернокож Президент узакони правото, а не привилегията на лица от един и същи пол да сключват брак. Шеше да е привилегия, и да ощетява хетереосексуалните двойки, ако например еднополовите не плащаха данъци. Отново в тази далечна държава преди дни се състоя немислима за всеки, способен на емпатия човек, касапница. Един тежковъоръжен мъж превърна един гей бар в кланица. В родината ми в НК все още няма текст, който да разпознава престъпленията от омраза като такива. Все още нито един действащ политик освен Радан Кънев не се изказа смислено,достойно. Осем години след като двама убиха студент по медицина, защото приличал на гей, присъдите им не са окончателни. Дванайсет месеца след текста ми "Буря в чаша парад" продължавам да срещам добре или зле прикрита към мен омраза сред хора, които мисля като свои приятели. Уж всичко е наред, уж сме близки, уж си помагаме в трудности, но ако случайно или не разговорът премине към хомоксексуалност, става напрегнато. Сменят се мимики, интонации, погледи се втърдяват.
Срешнах обаче и нови приятели, за които съм добре дошъл такъв, какъвто съм.Срещнах и някой,който не ме оставя безразличен, издадох роман, довърших (не сам) следващ текст за театър.Не знам дали ще отида на утрешния парад. Причините са същите като миналогодишните.
Българското общество като цяло, и особено медийната му част, всяка година в предпоследната седмица на месец юни живее в особеното, трескаво състояния на болезнено Deja - vu. Нещо вече се е случило, нещо вече е било, и сега по натрапчив начин се случва отново. За осма поредна година в София ще се случи гей-парад. Отворете сайтовете на които и да е големи или малки медии. Новините в кавички и тази година са като новините в кавички през миналата, а те като новините в кавички през по- миналата. И така не до края на света, а до началото, до първия парад. Водещи телевизии, вкопчени в жаждата за рейтинг организират предавания с гръмкото заглавие "За или против". Освен наливане на вода в пълна мелница тези предавания не носят нищо на никого. Събитието е разрешено. Да обявиш темата за нещо, което е разрешено, или против същото това нещо, е безмсислено. Да си хомосексуален в България не е престъпление по силата на НК от далечната 1968 година. Думата парад нервира много жители на София и страната, макар, че парад има само в столицата ни. Нервира едни, а агресира други. Тя има негативна конотация. Мутрите парадират с колите си, което е гадно. Кифлите парадират с дрехите си, което е пак гадно. А хомосексуалните - с ориентацията си, което е доста гадно. И е доста трудно да се обясни, да се сведе до съзнанието на противниците на парада защо е нужно да има камион-платформа, на който под звуците на техно музика да танцуват полу голи трансексуални мъже. Аз също не намирам обяснение. Никакво. И все си обещавам да попитам някой от организаторите, и все забравям. Бил съм на един такъв парад. Беше страшно. Беше 2009 година. Полицаите, които ни охраняваха бяха повече от нас, участниците. Минахме възможно най- бързо по начертания маршрут. Нямаше нищо празнично в това шествие. Нищо. Адреналинът ми беше достигнал пределни нива. Сърцето ми беше заседнало в гърлото, и не можех нито да го глътна обратно, нито да го изплюя. Агитка от скинари ни следваше неотлъчно. Опитаха се да стигнат до нас. Полицаите не позволиха. Замеряха ни с камъни. До мен вървеше моя приятелка, бяла,образована, хетеросексуална. Тя ми каза, че страшно е било на първия парад, през 2008. Тогава участниците били замеряни с коктейли "Молотов". На финалната точка организаторите бяха осигурили таксита, които ни отвеждаха до безопасни дестинации, до домовете ни. Почувствах се още по- ужасно. Страхът ми не стихваше. Мразех се заради това, че се страхувам. На света няма по- ужасно чувство от това. Да се страхуваш за за физическата си неприкосновеност, за живота си заради това, което си. Иначе считам себе си за късметлия. По време на порастването ми имах до себе си най- добрия сред добрите приятел, който ценеше и обичаше в мен ума ми, и не го беше грижа за сексуалната ми ориентация. Така се случи, че и след това попадах, или търсех да попадна сред хора, за които не е чак толкова важно кой с кого си ляга, а кой какво умее да върши. Разбира се, търпя умните или дебелашките шеги на приятелите си, но и аз се шегувам с тях. Казвам им, че много ги обичам, и ценя, и разбирам, и нямам нищо против това, че са хетеросексуални, но ми идва малко в повече да се демонстрират така по улиците, да се държат за ръка, да се прегъшат, или целуват. Приканвам ги да го правят в домовете си. Изричам тези думи сериозно. След първоначалното им смайване настъпва взрив от смях. Тогава само вметвам, че вече знаят, макар и повърхностно, как се чувстат едни други хора след подобни коментари. А и имам развито в себе си много силно чувство за самоирония. То не ми пречи. Помага ми. Не съм, или не съм усетил да съм дискриминиран по този признак. Не бих го и позволил. Давам си ясна сметка, че този текст е нож с две остриета. Че може и вероятно ще бъде прочетен превратно. Това няма никакво значение. Само аз си знам през какво съм минал, осъзнавайки цялата необратимост на това да си различен. Не изживявам себе си като жертва. Тази различност ми е дадена, с нея съм роден, не съм молил за нея, не съм я искал. Понякога си мисля, че ако можех да избирам, нямаше да избера да съм това, което съм. Плод съм на хетеросексуална любов, брат ми и сестра ми имат семейства и деца, случвало ми се е много силно да искам и аз от същото. От тази доза нормалност. Но не съм се мразил заради това, което съм, приел съм факта, живея с него. Гледки на семейства с малки или големи деца и ме радват, и ме натъжават. Съзнавам собствената си самотност. В страни от всички популярни твърдения, мисля, че едно дете трябва да има майка и татко. Не майка и майка. И не татко и татко. Не влизам в спорове, не забранявам на нито една гей двойка сама да решава за себе си. Ако отида на парада в събота, ще е не защото искам да (се) самопарадирам. И не защото обичам скинари да ме псуват, да искат да ме ритат, бият, палят... Ако отида, ще е защото искам, ако след време срещна някого,когото да обичам, и с когото да искам да прекрарам част от живота си, да можем законно да имаме общ дом, ако той се разболее тежко - в болницата и пред закона да съм някой, а не никой. Да мога да получавам информация за състояниято му. Ако той умре,случва се, да мога да го погреба. Ако с мен се случи същото- той да има съшите права. Ако отида на парада в събота няма да е, защото празнувам, а защото все още се страхувам.
Срешнах обаче и нови приятели, за които съм добре дошъл такъв, какъвто съм.Срещнах и някой,който не ме оставя безразличен, издадох роман, довърших (не сам) следващ текст за театър.Не знам дали ще отида на утрешния парад. Причините са същите като миналогодишните.
Българското общество като цяло, и особено медийната му част, всяка година в предпоследната седмица на месец юни живее в особеното, трескаво състояния на болезнено Deja - vu. Нещо вече се е случило, нещо вече е било, и сега по натрапчив начин се случва отново. За осма поредна година в София ще се случи гей-парад. Отворете сайтовете на които и да е големи или малки медии. Новините в кавички и тази година са като новините в кавички през миналата, а те като новините в кавички през по- миналата. И така не до края на света, а до началото, до първия парад. Водещи телевизии, вкопчени в жаждата за рейтинг организират предавания с гръмкото заглавие "За или против". Освен наливане на вода в пълна мелница тези предавания не носят нищо на никого. Събитието е разрешено. Да обявиш темата за нещо, което е разрешено, или против същото това нещо, е безмсислено. Да си хомосексуален в България не е престъпление по силата на НК от далечната 1968 година. Думата парад нервира много жители на София и страната, макар, че парад има само в столицата ни. Нервира едни, а агресира други. Тя има негативна конотация. Мутрите парадират с колите си, което е гадно. Кифлите парадират с дрехите си, което е пак гадно. А хомосексуалните - с ориентацията си, което е доста гадно. И е доста трудно да се обясни, да се сведе до съзнанието на противниците на парада защо е нужно да има камион-платформа, на който под звуците на техно музика да танцуват полу голи трансексуални мъже. Аз също не намирам обяснение. Никакво. И все си обещавам да попитам някой от организаторите, и все забравям. Бил съм на един такъв парад. Беше страшно. Беше 2009 година. Полицаите, които ни охраняваха бяха повече от нас, участниците. Минахме възможно най- бързо по начертания маршрут. Нямаше нищо празнично в това шествие. Нищо. Адреналинът ми беше достигнал пределни нива. Сърцето ми беше заседнало в гърлото, и не можех нито да го глътна обратно, нито да го изплюя. Агитка от скинари ни следваше неотлъчно. Опитаха се да стигнат до нас. Полицаите не позволиха. Замеряха ни с камъни. До мен вървеше моя приятелка, бяла,образована, хетеросексуална. Тя ми каза, че страшно е било на първия парад, през 2008. Тогава участниците били замеряни с коктейли "Молотов". На финалната точка организаторите бяха осигурили таксита, които ни отвеждаха до безопасни дестинации, до домовете ни. Почувствах се още по- ужасно. Страхът ми не стихваше. Мразех се заради това, че се страхувам. На света няма по- ужасно чувство от това. Да се страхуваш за за физическата си неприкосновеност, за живота си заради това, което си. Иначе считам себе си за късметлия. По време на порастването ми имах до себе си най- добрия сред добрите приятел, който ценеше и обичаше в мен ума ми, и не го беше грижа за сексуалната ми ориентация. Така се случи, че и след това попадах, или търсех да попадна сред хора, за които не е чак толкова важно кой с кого си ляга, а кой какво умее да върши. Разбира се, търпя умните или дебелашките шеги на приятелите си, но и аз се шегувам с тях. Казвам им, че много ги обичам, и ценя, и разбирам, и нямам нищо против това, че са хетеросексуални, но ми идва малко в повече да се демонстрират така по улиците, да се държат за ръка, да се прегъшат, или целуват. Приканвам ги да го правят в домовете си. Изричам тези думи сериозно. След първоначалното им смайване настъпва взрив от смях. Тогава само вметвам, че вече знаят, макар и повърхностно, как се чувстат едни други хора след подобни коментари. А и имам развито в себе си много силно чувство за самоирония. То не ми пречи. Помага ми. Не съм, или не съм усетил да съм дискриминиран по този признак. Не бих го и позволил. Давам си ясна сметка, че този текст е нож с две остриета. Че може и вероятно ще бъде прочетен превратно. Това няма никакво значение. Само аз си знам през какво съм минал, осъзнавайки цялата необратимост на това да си различен. Не изживявам себе си като жертва. Тази различност ми е дадена, с нея съм роден, не съм молил за нея, не съм я искал. Понякога си мисля, че ако можех да избирам, нямаше да избера да съм това, което съм. Плод съм на хетеросексуална любов, брат ми и сестра ми имат семейства и деца, случвало ми се е много силно да искам и аз от същото. От тази доза нормалност. Но не съм се мразил заради това, което съм, приел съм факта, живея с него. Гледки на семейства с малки или големи деца и ме радват, и ме натъжават. Съзнавам собствената си самотност. В страни от всички популярни твърдения, мисля, че едно дете трябва да има майка и татко. Не майка и майка. И не татко и татко. Не влизам в спорове, не забранявам на нито една гей двойка сама да решава за себе си. Ако отида на парада в събота, ще е не защото искам да (се) самопарадирам. И не защото обичам скинари да ме псуват, да искат да ме ритат, бият, палят... Ако отида, ще е защото искам, ако след време срещна някого,когото да обичам, и с когото да искам да прекрарам част от живота си, да можем законно да имаме общ дом, ако той се разболее тежко - в болницата и пред закона да съм някой, а не никой. Да мога да получавам информация за състояниято му. Ако той умре,случва се, да мога да го погреба. Ако с мен се случи същото- той да има съшите права. Ако отида на парада в събота няма да е, защото празнувам, а защото все още се страхувам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар