Translate

вторник, 5 февруари 2013 г.

МАРИЯ, ЙОСИФ И ДРУГИТЕ

Три пъти била прокълната при раждането си Мария. Веднъж,когато първата глътка въздух,която поела се оказал последна за майка й, втори път,когато бабичката, която помагала при раждането изпуснала роденото наведнъж с нея момченце на пода – парализирана от наситеното жълто на очите и; и трети път,когато собствения й баща виждащ почти едновременната смърт на жена си и сина си,озверял от мъка се нахвърлил върху голото, все още кърваво телце с думите: “Проклета да си, вещице! Задето уби с тялото си майка си и ме лиши от жена никога мъж да нямаш! Проклета да си, вещице! Задето заради очите ти умря сина ми – твоят син от теб очи да отвърне! Проклета да си,вещице! Задето си кръв от кръвта ми и не мога да те убия – дълъг живот ти желая.”
Казал това – пяна избила на устата му, демоните вътре в него взели надмощие, повалили го първо на колене, после на четири крака и накъсали вика му на болка. Така безкрайното “А –а –а”, което идвало от гърдите му се смесило с “у” и после тези два звука станали единственото, което могъл да произнася. С тях изразявал всичко: - и глад, и студ, и болка, и жал. Тежестта на собственото му проклятие се оказала непосилна – никога повече не могъл да се изправи на крака. Превърнал се в куче.
В това време Мария кротко лежала близо до мъртвите топли тела на майка си и брат си. Лежала и слепите и жълти очи не мигали. Произнасяйки молитви или проклятия под нос и правейки нечетливи знаци във въздуха с пръстите на лявата си ръка бабичката – помощница грабнала детето и го понесла извън селото, към реката. Там свалила кърпата от главата си, увила с нея момиченцето, пожелала му лек път и без да го целуне по челото го пуснала във водата. Обърнала се и си тръгнала, и така не могла да види как изумената река напрегнала цялото си същество срещу неправдата и поела в обратна посока. 
И докато Мария спяла реката текла все нагоре, към дома си на върха на планината. Текла нагоре и оставяла след себе си безводни местности, мъртви риби и напукано дъно. И когато стигнала горе високо, на самия връх, от реката вече било останало съвсем малко количество вода, върхът го изпил. Умирайки реката дарила живот. И така с меко приземяване завършило първото голямо пътуване на Мария. Там, в планината, в царството на разреден въздух и видения израсла тя, там щяла и да си остане, ако страхът в съня не бил станал нетърпим. Не помнела целия сън, а само парчета от него – дървени фигурки имало в съня, прости и груби, но въпреки това живи. Сънят винаги свършвал рязко, отведнъж някак, счупен от неочаквано силен звук. Неопределим точно звук, наподобяващ лай. И този звук всеки път се струвал на Мария все по – близък и все по- страшен, докато една сутрин не издържала и по пресъхналото тяло на реката поела обратния път към ниското, бягаща без да знае от какво и незнаеща къде отива. И се оказало невярно твърдението, че пътят нагоре, към върха е труден и пълен с опасности. Мария го била покорила този връх още невръстна, с лекота, благословена с липсата на знания, очаквания, страхове и надежди. Ала сега пътят надолу, към равнината, бил труден. Тя знаела, че бяга. Надявала се звукът от съня никога да не я намери и чакала да познае дървените фигурки от съня си. 
По пътя надолу Мария се научила да не пилее думите си. Горе в планината при игривите ветрове се било случвало словесни водопади да се изсипват от устата и, дори напрягала ума си да търси и открива нови и непознати звуци, да ги подрежда в думи и така да дава изказ на емоциите си, или да изкаже чувството, родило се у нея, когато за първи път видяла лицето си в сляпото око на едно планинско езерце, което от изненада прогледнало. Но нямала думи да опише оня танц на луди пеперуди, вътре в самото си същество, когато една сутрин, някъде в средата на на спускането си, се разминала с млад мъж, нарамил наръч дърва и крачещ нагоре. И как впил за миг само настойчивото черно на очите си в лицето и. Как тогава изгубила дъх и за малко не умряла, как после се опитала да разкаже всичко това на една пчела, опрашваща цвете, и как се очудвала само, че гадинката нищо не разбира. Винаги след такъв опит разбирала с още по-голяма яснота, че е сама, празна и лека. Така си обещала никога, ама никога да не пилее думите си.
И затова,когато срещнала Йосиф в един шарен панаирен ден, когато се озовала пред черно-червено-жълтата му рогозка с наредени на нея дървени фигурки – груби, но сякаш живи, Мария го погледнала право в очите, отворила уста, поела дъх и ... замълчала.
А Йосиф, виждайки голата жена пред себе си, надничайки в очите и, в жълтите и очи,отворил уста и от там тихо, като мъртъв лист паднала една единствена думичка: “мамо”. Премигнал, но светът наоколо му не спрял да се върти, а от въртенето сякаш се размножил, появили се нови и нови светове и във всеки от тях, съвсем в самия му център стояла по една гола жена с очи, жълти като пламъка на фитил, стояла и го гледала, гола и немигаща. И във всеки от тези светове Йосиф виждал сам себе си все по- малък и по- малък. Докато в един от тях се видял вече малко момче, момченце даже и жената, която не умеела да носи товара на дрехите върху себе си, така, както с охота носела товара на въображаемата си лудост, се навела лъм малкото момченце, което уж трябвало да спи – нали всички малки момченца спят нощем – но не спяло. Докоснала го с хладни устни по челото, произнесла името му, след това заръчала да е добро дете, и послушно да бъде и да пази братчето си от ръката на баща им, чу ли сине? И се измъкнала тихо навън и той никога повече не я видял,но често прегръщал с ръцете си въздуха там, където тя стояла за последно. И знаел, че тя никога няма да се върне, защото той не бил добър син, искал, но не могъл да опази братчето си от бащината ръка. И за по-малко от една пълна смяна на сезоните един с друг момченцето умряло. Не тихо и красиво в съня си на младенец, а умряло с избълвани, оцветени в черно вътрешности. И втората жена на баща му, същата тази, която в нощта на бягството на майка им, лежала вече в бащиното легло, същата тази жена може и да скрила зад един камък в стената на стаята стръкчета суха трева, но не могла или не искала да скрие триумфа в очите си. И малкият Йосиф го видял там. И си дал сметка, че докато не угасне в очите и този триумф, то той, Йосиф няма да може нито за миг да живее спокойно. Двойната загуба му дала ранно дошла мъдрост – направила движенията на тялото му мудни, гласът – ленив, а очите му, очите, в които греела омраза, свела към земята. И мащехата му била излъгана. Повярвала, че оная луда – майка му и след смърта на онази гнусна животинка – братчето му, Йосиф не представлявал опасност. Бил луд като майка си, огън да я гори, но поне бил безопасен.
“Мамо” – произнесъл Йосиф втори път и светът отново станал един, в центъра му наистина имало гола жена с жълти очи, като майчините му, но той не бил петгодишно момченце, а вече седемнайсет годишен мъж, и жената пред него имала черна коса, а главата на майка му била гола. Затова с един замах грабнал рогозката и я метнал на раменете и, загърни се, жено! Обърнал се и смутен закрачил към дома си. След него на земята останали дървени фигурки, като изгубени. И едва когато се навела и една по една ги събрала в шепите си, Мария чула глъчката на цялата панаирна суета: чула крясъка на кокошките, помирисала пресния тор, останал от една крава, видяла и самата крава. Приканящите викове на продавачана вода обаче и дошли в повече. Сетивата и се усетили препълнени и както била коленичила, обърнала главата си в страни и повърнала.