ПРЕДНОВОГОДИШНО (НЕ Е ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЗА ЧЕТЕНЕ)

Много тегаво място за живеене е светът. И у нас мутрите не подават оставка, и в Русия не отменят анти-човешки закони, и пак ще се събираме в някакви къщи да посрещаме прословутата и по подразбиране нехаресвана от нормалните хора Нова година.Обаче аз мечтая следващата да я прекарам на плажа в Австралия, или на Таймс Скуеър в Ню Йорк... или на заледената река Видба край Витебск... Не става дума за това, обаче. Не само. Мразя обзори, а сега май това правя.... Не знам..обаче знам, че в мен има вечно гладен за нови знания ученик, знам, че ми се пише роман,и ми се прави филм и че никой не ми пречи. Знам колко отчайваща и бедна почна 2013..А се превърна в една от най- най-най хубавите ми. Поради упоритостта ни, късмета и таланта ни двамата с брат ми посетихме не като туристи три страни на два континента. Видяхме Ню Йорк и той ни мерна. Бяхме в Москва, попаднахме на единомишленици, докато репетирахме в Белорус, написахме и втората си пиеса.Скоро ще я поставяме... Един колега, с когото споделяме особеното си отношение към ръцете избра да се довери на актьорското ми можене...Обичах и много ме обичаха. Разобичвах и ме разобичваха, пак приисках силно да емигрирам,вероятно ще го направя. Не сам...Точно на Коледа Смъртта взе това, което не й се полага, отне ми този, който ми помогна да сбъдвам мечти.... Още не вярвам....Летях за първи път над Океана. Вървях по стъпките на брат ми в Ню Йорк, а той по моите в Москва.... Паякът летя с нас до САЩ и Русия. Чакат ни още чудеса.И още загуби.Мен.Него. Нас. Предвкусвам ги. Чудесата. Неизменни са.Загубите-също!. Кръговратът е такъв. Сетих се как великият Бекет коментира това: "Сълзите по света са постоянна величина. За всеки, който започва да плаче някъде по света, друг спира".

ЗА ЛЮБОМИР. С ЛЮБОВ!

Човекът, който повярва в мен, когато бях неуверен, който ми помогна да сбъдна най-съкровените си мечти, който вярваше в мен, дори, когато аз не вярвах в себе си, който направи своето знание мое знание, който направи своя дом мой дом, своята храна-моя храна и който не поиска никога нищо, нищичко в замяна- Човекът Любомир Александров Трифончовски преди малко почина.Като ми се обадиха чувах как лекари и техника се опитват да го върнат обратно! Сигурно е много светъл дух щом на днешния ден си е отишъл. За мен е несправедливо....Плача... ебаси Коледата....

Иска ми се да споделям за него.Вървя си във Враца от жп гарата към пл.Благоев, минавам покрай Училище "Аванград" и ми свирка някой, и ми вика: "Дани, Дани..."Поглеждам- Детелина, Дети. Вика - "Качи се да те видя"(а Дети я познавам аз от бинго залите ). Качвам се, питам тук ли живее, тя вика: "Да, при Любчо"... Аз: "Какъв Любчо, ма?: "Ей сега ще си дойде.... ". Пием кафе, пушим, отваря се врата, влиза едно куче, чувам едни бързи стъпки, много бързи,припряни, появява се един дребен, ухилен човек, чернокос и синеок, казва: "Приятно ми е, Любчо"и докато се усетя ме пита кой номер обувки нося, защото имал едни нови, които му били големи, малко и дали не било проблем, че иска да ми ги подари... после отидохме да обядваме заедно, плати обяда на всички ни, после ме покани на рождения си ден, пожела си само да му донеса цветя, много цветя... После аз страдах много от една кратка и катастрофална за мен любовна връзка, и докато един ден ме изслушваше,се сепнах, че съм изпуснал последния си влак за село. Той каза- можеш да спиш тук, аз спах в спалнята, той в хола... После каза- можеш да живееш тук.... Беше 1999 г. ВЕЧЕ ГО НЯМА...

ЛЮБОМИР АЛЕКСАНДРОВ ТРИФОНЧОВСКИ
02.11. 1958- 25.12. 2013.
Плача и се усмихвам!
Обичам те, Любчо!

ТАНЦ

Дяволът в мен танцува с Демона в теб.
Сляп цигулар им свири на цигулката си.
 Безплътните им тела не оставят сенки по пода. 
Аз и ти стоим прави в противоположните ъгли.
Гледам те. 
Гледаш ме.
Леко се усмихваш.
Незабележимо кимвам с глава.
 Разбрахме се.
Мой си. 
Твой съм. 
Дяволът в мен продължава да танцува с Демона в теб.

ЗВЯРЪТ (ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ И НОЕМВРИ Е ЕДИН И СЪЩ)

На звярът в мен тази нощ му се къса плът моя или чужда пие му се бие му се тича му се чука му се ръмжи му се крещи му се. избиват му се зъби..хапе му се, хапе му се, хапе му се... души му се... любов моя с изплезен език... вие му се, вие му се... иска да пикае на луната... и да се изпразни. и това не е поезия а просто обратното на смъртта е желанието. иска да изтръгне сърцето ми. да разреже вените ми да издълбае мекото на очите ми с лъжица той така може само да ме обича той така може само да те обича. да си скелет. да ти дадем нашата кожа да ти пришием нашите вени. да имаш нужда от нас, да те учим да ходиш да не можеш да говориш,да забравиш за жена си... да пуснем кръвта си към теб да изтича. да те посипем с кокаин и после да посипем главите си с пепел. пепелта от твоята коса крещи му се, вие му се, плува му се, пикае му се и му се плюе. звяр. държа го в клетка. изяжда я. в небето даже няма пълна луна.

ПИСМО ДО/ПИСМО ЗА БОБИ

Много си мълчим с него през последните десет години! В същност само това правим. Мълчим си защо аз не излизам от фейсбук, а той не знае какво е това. Мълчим си на тема ще успея ли аз да удържа победа над цигарите и защо той изобщо ги започна. Мълчим си за тази наша голяма невъзможна Любов. Не говорим за това как аз исках да намери чудесно момиче, да е наблизо, за да го виждам, или как той се радваше на опитите ми да бъда с някого.Не говорим за това, как аз минах през трудните години на порастването си, само защото той беше там и ми даваше подкрепата си. Дума не си казахме за това как ми липсва всеки един ден, и как болката от липсата намалява...В началото си говорихме в сънищата ми. Сега се появява рядко.Гледа ме, усмихва ми се, махва с ръка и ...избледнява. Става прозрачен, мога да виждам през него. После изчезва.Но в един сън ми каза, че ще се срещнем непременно!Ще се познаем по очите, че времето там, където е той не тече по начина, по който тече при мен.И че всъщност няма да ме чака толкова много. След няколко часа щеше да навърши 35 години. Ако беше жив, разбира се. Понякога се оставям на мечтите си (знам,че е мелодраматично, поне малко) и обсъждаме с него вариантите на другите наши възможни животи. По-вероятни отделно, но възможни и заедно.. животи, в които пътищата ни се пресичат и се сливат в един Път и ние вървим по този път докато ни харесва. Не завинаги, защото това е досадно, но дълго време.Липсват ми всички възможни варианти на случване и разминаване. Липсва ми това да паля свещи на тортата му вместо в църквата.Остава ми вярата, че ще се срещнем в друго време, на което и да е място, и че няма да ми бъде отнет преждевременно. И че аз няма да му бъда отнет преждевременно! Честит пореден неслучил се рожден ден, Боби! Обичам те, липсваш ми.Днес плаках за това.!

СЕПТЕМВРИЙСКО

Вселената оркестрира музика за вас двамата. Музика от тишина и от звуци. Улавяте я с едни и същи сетива.Красотата на света е способна да ви прореже като с нож и да ви разплаче. Еднакво сте силни и крехки. Говорите си едва ли не с дни наред и не си омръзвате.Обичате с всеки атом от тялото си. Тялото на другия е олтар за вас.Можете и искате да живеете и да умрете за и с другия. И по някаква понятна или непонятна причина ако ти заложиш на четно число на рулетката, той залага на нечетно,ако той е на червен цвят, ти си на черен...Пак го обичаш, пак те обича, но ти се качваш, той слиза, ти плачеш, той се смее...После рулетката се завърта пак- душата ти целува душата му. И се завърта пак- залагаш на неговия червен цвят, а той на твоето четно число. Обичаш миглите му,гласа му, обичаш как мирише, чакаш...момичетата в живота му се сменят, в твоя живот се сменят сезоните, ти даваш, а той получава...някак не е много редно... но веднъж, или два пъти,или никога-Душата ти е целунала Душата му. Без маска. И това ти стига. После сърцето ти се уморява. И извършва престъпление. После умираш заради неговата болка.И молиш. За милост.И получаваш. Милостиня....

МОЯТ АРХАНГЕЛ ГАВРАИЛ

Беше  за мен моят архангел Гавраил.
Също и белият заек, който последвах в Матрицата.
Тананикайки си.
Гледах как лети и му пеех.
Възпявах плътското му тяло.
Рисувах  във въздуха  ореола му.
Бяхме двете страни на една и съща монета.
Бяхме и консервната кутия в сметището
и слънчевите  зайчета, отразени в капака й.
и и долу
и горе
и в ляво
и в дясно
и плът при плътта
и пръст при пръстта
и умирахме сутрин
и се раждахме вечер
и бяхме едно и също стръкче трева
и грозотата на света света ставаше поносима
и поносима беше и красотата му.
и печелихме битки с вятърни мелници
и си посвещавахме стихове
и си ги харесвахме
и започвахме всяко изречение с и
и го завършвахме  с многоточие.....
и не вярвахме в точките
и сънувахме едни и същи сънища
и плачехме  заедно
и заедно
и заедно
и заедно
и заедно
и така в продължение на хиляда години
и
и
и
и
и
и
и
и
и
и
и
и
и
и късно разбрах, че няма криле.
и късно разбрах, че пълзи.
и късно разбрах, че нямам душа
и че съм пял кавър.

"КРАТКИ II"

С чужд ключ насилваш ключалката
на сърцето ми. Боли.

*****
В океан от припознати лица
само тебе търся. Липсваш.

*****
Самотни бели  снежинки -
като салфетки в таверна. Анти поезия.

*****
Дрехите ти по пътя към  банята.
Змийска кожа. Заобикалям я

****
Вдишвам и  не издишвам  различията между нас.
Складирам запаси. Гъделичкаш ме. Изпускам дъх.

****
Юмрук. Нос. Кръв. Хрущял
Сюжет.Любов.. Финал.

******
Плачеш в леглото ми.Мразиш се.
Нямам думи за нежност. Захапвам те.

***

"КРАТКИ"

Три глътки вода
от среднощен фонтан
срещу уроки. Вярваш ли?

****

Страхът ти от тъмното
срещу моя от тебе.

****
Ако  не умра един следобед
ще те пожелая.

*****
Навикът на телата
сбъркахме с Любовта.

****
 Седим. Мълчим. Не пушим.
Ти мислиш за  майка си и за жените си.
Аз мисля за теб и за срама ти.

****
Красотата ти е като ритник
от кон в корема ми.

*****

Бял бастун, като за слепци,
е миризмата ти за обонянието ми.

ВОДЕН ПЛАЧ

Тогава:

За пръв път се почувствах малък , когато като десетгодишен хлапак, записал се в кръжока  „Защита на природата”, видях река Дунав. С училищен бус, под строй, с пионерски уноформи, ни заведоха на посещение в Атомната  електорцентрала в Козлодуй. От посещението почти нищо не помня. Заведоха ни после на разходка по брега на реката. И там се вкамених. Спрях, не можех да вървя, забавих дишането си. През детските ми очи реката не просто беше голяма, нито дори огромна. Тя чисто и просто  завзе целия свят.... Не мърдах. Загубих идея за времето, някой извика името ми. Сепнах се. Приближих се бавно, клекнах, потопих пръст в реката и го облизах. После го потопих пак и облизах още една капка, после още една.... После гребнах вода в шепата си Опитах се да преброя колко капки вода има в шепата ми и не  успях. Математиката никога не ми е била любима. Нито аз на нея. Отпих. Така частица от реката се вля в мен. Почувствах се отново голям- десетгодишен хлапак, който може, ако поиска да изпие  водата от цялата река. Добре, де-от почти цялта...  все си мисля, че вкъсът на първата капка вода, която облизах беше по-различен от вкуса на следващоте. Не знам защо така, но не бърках. Усещах го.После порастнах.А порастването е свързано със забравата...

Сега:

Чешмата у дома се разболя. Заплака.Тихо. Тихичко.Почти нечуто. Кап, кап, кап...

Чух я една сутрин, преди месец, месец и нещо, докато приготвях кафето си. Сълзите й се бяха размазали по алуминиевото дъно на мивката. Машинално ги забърсах.  Секунда тишина и после пак. Още една. Кап. Това ми напомня на нещо. Напомня ми...

Я! Замириса на кафе. С мед ли да е днес или с кафява захар?

Кап......кап....кап...

Напомня ми, че годините на детствтото си прекрах в едно малко, мъничко селце в Северозападна България. На двора имахме чешма с голямо каменно корито. И в пролетните и летни вечери, чак докато не  замирише на есен, майка ми поставяше тенекиено канче под чучура на чешмата. Канче, което до сутринта се напълваше с вода.  Селото притихваше, а аз обичах да запсивам, слушайки този звук: Кап, кап, кап.. почти както бие сърцето ми. Ставах рано  сутрин и често виждах мама до чешмата. Тя взимаше канчето с ръце и  поливаше първото попаднло й пред очите цвете. А цветя в селския ни двор имаше много. Понякога се караше на баща ми и той взимаше клещи в ръка и се опитваше да затегне някак си неработещия кран, или да смени там нещо си. С нулев ефект и обяснението, че не текла вода, а капела само, и нямало да пресъхне чешмата.

Така, кафето е изпито, слагам чашата в мивката, мобилният ми звъни. Бързам. Закъснявам. Прибирам се малко преди полунощ, уморен, с желание за душ, малко храна  и сън. Влизам в кухнята. Чашата ми от кафе е пълна с вода. Нямам цвете, което да полея. Гледам я. Спомних си. Отведнъж.  Спомних си как вкусът на онази първа какпа вода беше различен. Вкус на първооктивател. Поставих левия си показалец под чешмата и зачаках. Капката се появи, оформи се на ръба  на чучура, натежа, наедря, преля, откъсна се и падна върху показалеца ми. Облизах я. Нищо не се случи. Нямаше го вкусът на първооткривателя. Но  вече знаех.

Днес:

Днес станах рано, купих клещи и  гумен уплътнител. Никак не е трудно. Чешмата спря да плаче. Кап...кап...ка....  Вече знам. Знам, че нито една капка вода няма да изтече в  канала по моя вина. Никога.

ЕМИЛИЯ

Името и беше Емилия, но никой не я наричаше така, пък и тя самата нямаше нищо против да остане без него. Беше едно от нещата, които родителите и и бяха завещали заедно с луничките около носа и леко хлътналите рамене, без да я питат иска ли да прекара в тяхната компания целия си живот или не. Всички я наричаха Продавачката на любов.
Появи се в града заедно с една буря година или две след като комунистите с кървав преврат успяха най–накрая да се доберат до властта.Казваха, че го правят в името на народа, но никой, разбира се не им повярва. Дъждът с немилостивите си водни камшици шибаше земята с такава сила, сякаш самата Пресвета майка беше решила заради едничкото си чедо да издави със сълзите си цялото грешно човешко племе. По– суеверните се прибираха в домовете си, палеха свещи и проснати ничком, със задници, смешно щръкнали към небето, се молеха на Бог да им прости. И точно когато небесните ангели се надпреварваха кой по– оглушителни гръмотевици да метне върху лицето на тази грешница, земята,и когато въпреки ранния следобеден час беше вече тъмно, пробивайки дебелата пелерина от дъжд, в средата на главната улица, съвсем близо го сградата на градската управа, като в картина на смахнат се появи едно видение, което с набита в раменете глава бореше небесния гняв, спираше се за секунда и отново продължаваше обречения си поход.Чак, когато падна по очи (привиденията просто не падат), от сградата на градската управа изтичаха двама мъже и внесоха мокрия черен вързоп. Вътре, на колебливата светлина от една газена лампа видяха, че привидението всъщност е жена, момиче по-скоро, облечено в черна вълнена рокля (вълна? през август?), наметнато с черен шал и здраво, сякаш от това зависи живота му, стиснало в ръце овехтяла пътна чанта, също черна.Свестиха я като единия от мъжете, пазач някакъв в градчето, я беше изправил до положение полуседнала и я стискаше ритмично през чупливо крехкия кръст с такава сила, че се потеше, а другия(самия кмет) му помагаше, правейки нищо.Усилията им се увенчаха с успех, защото тя пое дъх колебливо в началото, на алчни глътки после, изплю малко вода и отвори очи.Добра работа, рекоха си и тъкмо се канеха да и се накарат едно хубаво, задето е тръгнала сама в това дяволско време, и въобще знае ли къде отива, когато неизречените думи онемяха в устите им.Видяха очите и. Котка, помисли си единия, пантера, прошепна пресъхналото гърло на втория.Странни очи имаше новодошлата–зелени с вертикални ивици, които сякаш пробиваха дупки надълбоко в душата ти и виждат неща, които ти самия не искаш да виждаш.Отказа да говори, остана няма при кавалкадата им от въпроси, и точно, когато решиха, че освен няма е и глуха, тя протегна птицеподобната си бяла ръчица към масата, и тъй като там освен листа и перодръжка нямаше нищо друго, двамата мъже разбраха, че тя иска да им напише нещо. Пое внимателно листа и след двеминутно скърцане , все още мокра и изплашена го върна с трепереща ръка на пазача.Пазачът,който познаваше по зездите какво ще бъде времето, но непознавайки буквите, го връчи на кмета. Върху листа зеленоокото привидение беше написало с букви ситни като бисер и толова красиви
“Моля, помогнете ми, родителите ми са мъртви”, и заплака.
Така Емилия остана в града ни, мълчаливо, както беше дошла. Говореше се, че пазачът бил казал, че черната чанта, дето така здраво стискала била пълна със златни монети, и с тях си купила къщичката, онази малката, там, дето реката прави завой. Други пък твърдяха, че сам кмета се възползвал от нейните услуги, и толкова му се усладила тая работа, че и дал заем. Аз обаче знам, че в градчета като нашето, в мъничките градчета слуховете са нещо тъй естествено, както и самото дишане. 
Продавачката на любов бързо стана любимка на мъжете от градчето, нещо повече, стана тяхна галеница…
Жените обаче, бяха съвсем друга работа. Малко време им трябваше , за да разберат каква точно е новодошлата. Не нададоха писъци и врява, не заоплакваха съдбата си, не хокаха мъжете си, не. Една неделна сутрин обаче къщите около завоя на реката осъмнаха събудени от силен кристален звук, който се повтаряше пак, и пак, и пак. Около къщата на продавачката на любов се бяха строили като на военно сражение десетина хлапета с велосипеди, и като по команда обстрелваха прозорците на къщата и с камъни. Тя се появи на верандата, невъзмутима и мълчалива както винаги, и стоя там докато хлапетата не се умориха да мятат камъни.Не помръдна даже, когато един камък се вряза в дясната и скула, малко под окото, просто стоеше там, елегантно облечена, с изрядна прическа, нищо, че беше едва шест сутринта, стоеше и наблюдаваше хлапетата, а те, насъскани от майките си, мятаха камъни, сякаш от това зависи отиването им в Рая. Мятаха камъни и се правеха, че не я виждат, но когато това мълчаливо привидвние с изрядна прическа и огнен цвят на косите започна и да се усмихва, нервите им не издържаха, яхнаха велосипедите си, и отпрашиха, бълвайки ругатни, а тя, все така усмихната, влезе у дома си и се зае да вари чай.
И никак не се показа изненадана, когато след около час (в малките градчета това е предостатъчно време) странна процесия спря пред дома и. Десетина бащи, стиснали здраво по едно момчешко ухо в ръка, застанаха почтително до оградата и чакаха да бъдат забелязани. На хлапаците им се наложи да произнасят думички като “Извинете госпожо”, “Не знам какво ме прихвана” и други такива, наложи им се също така цяло лято да дават от джобните си пари, но след два дни прозорците в дома на Продавачката на любов се усмихваха с нови стъкла, и доколкото си спомням никога повече не се наложи разгневени бащи да дърпат яростно нечии момчешки уши.
Така бунтът на майките в градчето беше потушен мълчаливо, а жените с учудване забелязваха нечувани промени у мъжете си- изчезваха един по един грозни навици-в градчето като цяло се чуваха вече по-малко псувни, имаше по-малко сбивания, и в неделни следобеди голяма част от мъжете се къпеха, бръснеха, слагаха нови дрехи, да, да, точно тези, с които сутринта бяха ходили на църква, и един по един, в точно определени часове се оправяха в посока завоя на реката…
Жените май нямаха нищо против, защото всяка умна жена предпочита да има у дома един окъпан и ухаещ на сапун мъж, отколкото воняща на пот свиня, това е ясно. Не че я обичаха, не, но свикнаха с присъствието и, не го коментираха и така живееха добре.
Големият дъжд промени всичко. 
Седмица някъде преди да се случи това Майката казваше, че имала лош сън, много лош сън, който я карал да се буди посред нощ ужасена и задъхана, но сънят винаги успявал да се изплъзне изпод клепачите и, всеки път щом ококорвала очи. Казваха и Майката, защото беше толкова стара, че никой не помнеше името и, нито пък знаеше броя на годините и, включително тя самата. Беше достолепна четирийсет килограмова старица, с лице с цвят на изсушен пергамент и странни, неразбираеми татуировки на двете бузи. Хората в градчето я уважаваха и малко се бояха от нея. Когато на неделната литургия Майката нетърпеливо прекъсната скучната проповед на отчето и с ясен глас заяви, че над града тегне нещастие, повярваха и всички, защото всички си спомняха как със същия ясен глас преди година –две рече, че на оня, там, в столицата, в двореца му остават някакви си дни живот и царуване, била го сънувала, и тогава всички и се смяха, и тайно я сочеха с пръст, но това не трая дълго. Разказа за съня си в понеделник, а в петък главата на монарха вече се пулеше отрязана и безока от един балкон на двореца, а площада пред самия дворец се казваше вече “Република”, и комунистите бяха дошли на власт.
Хората се прибраха по домовете си омърлушени и сприхави, и зачакаха. Не се наложи дълго да чакат, в сряда точно щом сирената на фабриката за консерви зави, сигнализирайки, че е време за обедна почивка, и стотина гладни работници бързо се отправиха към столовата, изведнъж земята под краката им се разлюля, забуча, хората се спряха вкаменени, неспособни да реагират, от небето насред полет падаха птици, вече мъртви, с изпръснали очи, слънцето стана мръсно жълто, замята спря да се тресе, и изведнъж заваля, не, рукна, не, изсипа се огромно количество вода, от водата не се виждаше нищо, водата нямаше цвят и мирис,но имаше някаква ужасяваща плътност,която объркваше сетивата,спираше въздуха, караше те да ослепееш… И всичко това се случваше тихо, разбирате ли, сякаш плътността на водата поглъщаше всеки шум, и това беше най-страшното. Хората отваряха усти да закрещят, а не издаваха и звук, самият дъжд падаше безшумно, за градчето беше дошъл Апокалипсиса…
Дъждът спря така внезапно, както беше и започнал, спря без предупреждение, без да намалява. В един миг целия свят се давеше под струите му, в следващия вече бе спрял, хората отново чуваха и говореха, и видяха, че от града им почти нищо не е останало, нямаше я сградата на градската управа, фабриката липсваше, нямаше я църквата, както и повече от половината къщи, и повече от половината население. Сега останалите живи жени отвориха усти, и заоплакваха мъртвите си, и толкова голяма бе мъката им, и толкова много, че самото Слънце се скри зад облак, и остана така скрито дълго време. А къщата на завоя на реката стоеше непокътната, и неколцина от жените я забелязаха, и лицата им черни от мъка, сега чернееха от ярост, чернееха от бяс, и жените, полудели от скръб, и с ноздри, разтворени в предчувствие на миризмата на кръв, тръгнаха като стадо зомбита към къщата и, мъжете, уплашени от тях заотстъпваха, и им правеха място, и жените мърмореха под нос проклятия някакви , и никой не се опита да ги спре, трябваше им виновен някой за сполетялото ги нещастие, и го бяха открили, ето я, тя е виновна, курвата, белязаната, нямата, рижата, дето им отмъква вече толкова години мъжете тя им докара този потоп, но стига толкоз , и нашето търпение има край, и вече наближаваха къщата и,курвенската и къща, когато верандата се отвори, и се показа тя. Рижата и коса, както обикновено, пристегната в грижлива прическа, облечена с пенюар, носи в ръцете си черна кожена чанта. Жените се спряха, плахи, за първи път я виждаха, тя беше красива, и …някак чиста, и излъчваше доброта, и плачеше, и те и направиха място,и я пуснаха между себе си, мъжете от долната страна на улицата мислеха, че това е краят и, някои свалиха шапки и се прекръстиха, а тя отвори черната си чанта, и оттам вадеше пари-хартиени, и златни, и сребърни, и бижута вадеше, и вървеше напред проститутката- светица, и раздаваше спестяванията си, и помагаше на нещастните хора в този нещастен градец да се опитат да започнат живота си отначало, и после се спря, свлече се на мястото на църквата, и вдигна нагоре ръце, към небето ги вдигна, и остана така цели сто дни, безмълвна статуя на болката и отчаянието, и никой не можеше да я мръдне оттам, и след сто дни, вече не слаба, а мършава се надигна, падна, защото беше забравила да ходи, запълзя и с пълзене се добра до къщичката си, легна в леглото си и не стана следващите сто дни, и не прие никого,и почти не ядеше, и мъката на целия град нейна собствена,и умря заедно със всички умрели по време на Големия дъжд, и после дойдоха в къщичката и неколцина жени, и не си тръгнаха оттам, докато не я склониха да идва на черква, и я наричаха благодетелко наша, и и целуваха ръка, и деца на нейно име кръщаваха, и два пъти дори тя самата стана кръстница, и на черква редовно идеше, и пак започна да приема мъже, и така минаха години, Продавачката на любов като че ли не остаряваше, клиенти и станаха онези момченца, дето преди години с камъни бяха натрошили прозорците и, и техните синове също, и имаше в тази жена някаква магия, която не и даваше да остарее, която я правеше да не е покварена,и мъжете не я разбираха тази магия, но и се подчиняваха, и тогава се заговори, че в градчето щял да дойде Той.
Всички знаеха името му, но го ненавиждаха, и затова му даваха други имена- наричаха го Звяра, Вожда, Ястреба, Окото, Него, но най-разпространения му прякор си остана Той.Той, мъжът с хилядите имена, мъжът, дето не го лови куршум. Мъжът, който както разправяха, сам обезглавил Монарха, Той- сегашния господар на Републиката, тук, в нашето градче? Абсурд!
Но беше истина, Той беше дошъл в близкия курорт да лекува нервното си неразположение с минерална вода, и естествено беше чувал за градчето ни, пометено от Големия дъжд, но аз мисля, че Той дойде при нас, воден от съдбата си.
Никой не се учуди, когато огромната правителствена кола, вишнево червена, а не черна, спря огромната си муцуна, вдигайки стълб от прах, пред къщичката на завоя на реката. Не си и помислхме, че славата на Продавачката на любов може да остане неразнесена из цялата страна, още повече след благоденствията и след Апокалипсиса, новините се разпространяваха бързо, някои даже имаха в домовете си чудновати правоъгълници от дърво, дето онази сила, караща малки стъклени клъбца да светят, кара тях да говорят и пеят, но чак самият Той да чуе за нея…
Беше вече дошло онова време от деня, когато той още не си е отишъл, но неговата сестра,нощта, вече идвала, и докато се прегръщат за няколкото минути, докато са заедно, Той слязъл от колата, с едно кимване на глава отпратил свитата от охранители, свалил шапката си, и влязъл. Бил достолепен седемдесет годишен мъж, косата на главата му още била с цвят на гарван, а и с потентността нямал проблеми,последната му засега жена била по-млада от него с четирийсет и една години, и само преди месец била родила. Детето, разбира се умряло, както това се случвало вече единайсет пъти досега, и той бил бесен от гняв, вече бил разбрал, че със смъртта му ще рухне една цяла империя, защото в нея нямало да се влива струйка свежа негова кръв. Какво ли не бил опитвал-лекарства, баяния, магии, терапии, нищо не помагало-децата му мрели като добитък по време на суша, а Той сменял жените си, биел ги, ругаел като обезумял, напивал се, подлагал се на диети, които убивали тялото му, но нищо не помагало. Сега бил дошъл тук, при тази прословута жена да се позабавлява, та дано в пламъка на страстта, пламъкът на болката му се успокои.
Тя го срещнала на вратата на верандата, така както вече петдесет години посрещала мъжете, идвайки при нея, за да получат нещо, което собствените  им жени не били в състояние да им дадат. Никой не знаел как, но тя им давала Любов, и всички знаели, че парите, които оставяли на шкафчето и са мизерна сума за онова блаженство на духа, което им дарявала. Кимнала му с глава и той я последвал в полумрака на стаята, която била абсолютно празна, имало вътре само едно кръгло легло, застлано в сатен с цвят на праскова, голямо огледало лявата стена, и едно нощно шкафче. Подът бил застлан със свежи цветя.
За първи път косата и не била прибрана в прическа и огнен водопад се стелел по гърба и, не го гледала в очите, когато му подала чашата с вино, но ръката и не трепнала и Той оценил това, дръпнал я властно към себе си, разкъсал ризата и, и тя му се отдала, отдала му се по всички начини, които била научила от годините практика, отдала му се, но не като порочна жена, а като девственица,и Той осъзнал това, и и отговорил с поведение, достойно за девица. Скоро въздухът около им трептял наелектризиран, пердето на прозореца се местело, сякаш от неспокойна въздишка, а навън нямало вятър, те се любели пак, и пак, и пак, и когато зората надникнала в стаята Той спял на леглото и, първия мъж, на когото тази чест била оказана, а тя гола и стройна в средата на стаята се обливала с вода от един тас, стъпила направо на пода,после още мокра, коленичила до леглото, извадила изпод него една чанта, същата, от която преди години вадила пари и скъпоценности, същата, с която преди петдесет години била дошла в градчето, извадила оттам бяла рокля, от която се носел лек мирис на мухъл, облякла я, била спокойна, от вазата на на шкафчето извадила нож, ръката и се сключила около него, устните и се изкривили в суха гримаса, нещо в гърлото и изскърцало от почуда, защото гласът, който тя насила държала заключен половин век, излизал навън, искала да извика, но само прошепнала “да”, Той отворил очи, втренчил се в нея, но не помръднал, вцепенил се, познал я, познал роклята, видял странните и котешки очи, и разбрал, че е дошъл тук да умре…
“Да” прошепнала тя и вдигнала високо ръка, и замахнала, и ръката и с ножа потънала в тялото му, и това “да“било за него, онова” да”, което тя така и не могла да произнесе преди петдесет години, когато Той не дошъл на сватбата им, а я оставил сама и невярваща пред олтара, едва шестнайсет годишна, а сега тя вдигала и спускала ръка, докато сватбената и рокля не станала червена, и чак след това заплакала, плачела за себе си, за погубения си живот, плачела и за него, за единствения мъж, който някога била обичала, за неродените си деца плачела, за това, че Той избрал въоръжената борба и политиката вместо нея,плачела, защото една идея и отнела правото да бъде щастлива, плачела и му говорела, казала му всичко, което искала да му каже през тези петдесет години, после го взела в ръце, замилвала косите му, челото му, целувала го навсякъде, наричала го с имена,които сега измисляла за него, и продължавала да му говори, когато охранителите му разбили вратата на стаята и влезли вътре, говорила му,и когато чула как някой зарежда пистолет, не се уплашила, не спряла, била чакала този миг толкова години, този миг на абсолютно единение, този миг, който бил само негов и неин, този миг…

ЕДИНАЙСЕТТЕ (МИ) БОЖИ ЗАПОВЕДИ

1.Не обговяряй приятелството ни -девалвираш го!
2.Не чакай да ти се обадя-зает съм!
3.Не очаквай да оценя жестовете ти-егоцентрик съм
4. Не настоявай да говоря за страховете си-страхливец съм!
5. Не ми казвай,че ме обичаш-ще избягам от теб!
6.Не разчитай, че си ми нужен- мога и без тебе!
7. Не искай да ти се доверя- слаб съм!
8. Не изисквай да се променя-промени се ти!
9 .Не пожелавай дните ми- нощите ми са заети!
10. Не ми давай съвети, даже и да искам-не ги слушам!
11. Не се лъжи, че си единствен-като всички други си!

МАРИЯ, ЙОСИФ И ДРУГИТЕ , ГЛАВА 2: ЙОСИФ

Йосиф
се прибрал в ергенската си къща сам както винаги, сам както винаги бутнал тежката врата и както винаги тя му проговорила със скимтящо проскърцване. Сам легнал на твърдото легло, сложил ръце под главата си и се загледал в парчето небе,прозиращо през две дъски на покрива. И тогава, както обикновено, съвсем малко закъсняла, но никога толкова, че да си кажеш, че този път няма да дойде – неотваряйки вратата и неразмествайки въздуха с движението си из стаята, толкова била изкусна, до него полегнала самотата. Взела очите му на заем, погледнала и тя парчето небе, синият обаче не бил любимия и цвят,и затова скоро се отегчила. Приплъзнала безплътното си тяло с един дъх по-близо до неговото, почти любовно погалила ръцете му, грубите му дърводелски ръце, по разклоненията от вени се закатерила нагоре по тялото му, долепила ухо до гърдите му, със задоволство чула, че сърцето му бие напразно, не бие за никого, с един подскок се озовала в подножието на носа му и Йосиф с лекота я вдишал, поел самотата в себе си, с едно вдишване я пратил в главата си, запокитил я в мозъка си, където тя, нямайки какво да прави, една отегчена самота, се настанила удобно. И защото била гладна, а самотата се храни със спомени, извикала в съзнанието му за кой ли път спомена за майка му. И когато цялото същество на младия мъж било изпълнено с този спомен, самотата отворила уста и започнала да се храни.
Йосиф се лъжел.майка му имала коса. Дълга. Гъста и красива. Червеноогнена коса.... но той нямало как да си спомня това, нали самотата се хранела с този спомен и всеки път изяждала по парченце от него.Такава била и целта й, да изяде майка му, да я погълне изцяло, докато от нея не остане нищо, докато Йосиф не забрави и миризмата й, защото самотата много добре знаела, че докато помниш как мирише някой,ти го и обичаш.И така тя била успяла да изяде ръцете на майка му,изблизала гласа й,малко по малко, но упорито, докато той съвсем заглъхнал и Йосиф вече не го чувал в съня си,времето и помогнало да изгризе краката й, и затова Йосиф виждал нощем майка си като безгласно, безкрако и безръко нещастно подобие на живот, но по очите я познавал,виждал пламналите в жълто очи и се събуждал вцепенен и мокър, майка му искала да му каже нещо,може би, но не успявала. Но самотата била упорита и все някога щяла да успее да угаси този жълт пламък,и тогава, най-сетне Йосиф щял да бъде само нейн, щяла да се слее с него напълно и им предстоял много дълъг съвместен живот, щяла, ако днес на панаира не се била появила една мълчалива сянка със същия жълт пламък в очите си...
Самотата плеснала сърдито и беззвучно с ръце,после се усмихнала се и вече имала план,оставила се дъха на Йосиф да я изстреля обратно в стаята, пригладила невидимите си коси с ръка, облизала с език устните си, приседнала за миг в края на леглото му,собственически огледала умореното и неподвижно мъжко тяло, изкушила се да смаже сърцето му с ръце, отказала се,отворила торбата си, прехвърлила съдържанието й, намерила там отмъщението, наметнала го като наметало на плещите си, избухнала в ням смях и отново неотваряйки вратата и неразмествайки въздуха с движението си, толкова изкусна била,излязла навън.

МАРИЯ, ЙОСИФ И ДРУГИТЕ

Три пъти била прокълната при раждането си Мария. Веднъж,когато първата глътка въздух,която поела се оказал последна за майка й, втори път,когато бабичката, която помагала при раждането изпуснала роденото наведнъж с нея момченце на пода – парализирана от наситеното жълто на очите и; и трети път,когато собствения й баща виждащ почти едновременната смърт на жена си и сина си,озверял от мъка се нахвърлил върху голото, все още кърваво телце с думите: “Проклета да си, вещице! Задето уби с тялото си майка си и ме лиши от жена никога мъж да нямаш! Проклета да си, вещице! Задето заради очите ти умря сина ми – твоят син от теб очи да отвърне! Проклета да си,вещице! Задето си кръв от кръвта ми и не мога да те убия – дълъг живот ти желая.”
Казал това – пяна избила на устата му, демоните вътре в него взели надмощие, повалили го първо на колене, после на четири крака и накъсали вика му на болка. Така безкрайното “А –а –а”, което идвало от гърдите му се смесило с “у” и после тези два звука станали единственото, което могъл да произнася. С тях изразявал всичко: - и глад, и студ, и болка, и жал. Тежестта на собственото му проклятие се оказала непосилна – никога повече не могъл да се изправи на крака. Превърнал се в куче.
В това време Мария кротко лежала близо до мъртвите топли тела на майка си и брат си. Лежала и слепите и жълти очи не мигали. Произнасяйки молитви или проклятия под нос и правейки нечетливи знаци във въздуха с пръстите на лявата си ръка бабичката – помощница грабнала детето и го понесла извън селото, към реката. Там свалила кърпата от главата си, увила с нея момиченцето, пожелала му лек път и без да го целуне по челото го пуснала във водата. Обърнала се и си тръгнала, и така не могла да види как изумената река напрегнала цялото си същество срещу неправдата и поела в обратна посока. 
И докато Мария спяла реката текла все нагоре, към дома си на върха на планината. Текла нагоре и оставяла след себе си безводни местности, мъртви риби и напукано дъно. И когато стигнала горе високо, на самия връх, от реката вече било останало съвсем малко количество вода, върхът го изпил. Умирайки реката дарила живот. И така с меко приземяване завършило първото голямо пътуване на Мария. Там, в планината, в царството на разреден въздух и видения израсла тя, там щяла и да си остане, ако страхът в съня не бил станал нетърпим. Не помнела целия сън, а само парчета от него – дървени фигурки имало в съня, прости и груби, но въпреки това живи. Сънят винаги свършвал рязко, отведнъж някак, счупен от неочаквано силен звук. Неопределим точно звук, наподобяващ лай. И този звук всеки път се струвал на Мария все по – близък и все по- страшен, докато една сутрин не издържала и по пресъхналото тяло на реката поела обратния път към ниското, бягаща без да знае от какво и незнаеща къде отива. И се оказало невярно твърдението, че пътят нагоре, към върха е труден и пълен с опасности. Мария го била покорила този връх още невръстна, с лекота, благословена с липсата на знания, очаквания, страхове и надежди. Ала сега пътят надолу, към равнината, бил труден. Тя знаела, че бяга. Надявала се звукът от съня никога да не я намери и чакала да познае дървените фигурки от съня си. 
По пътя надолу Мария се научила да не пилее думите си. Горе в планината при игривите ветрове се било случвало словесни водопади да се изсипват от устата и, дори напрягала ума си да търси и открива нови и непознати звуци, да ги подрежда в думи и така да дава изказ на емоциите си, или да изкаже чувството, родило се у нея, когато за първи път видяла лицето си в сляпото око на едно планинско езерце, което от изненада прогледнало. Но нямала думи да опише оня танц на луди пеперуди, вътре в самото си същество, когато една сутрин, някъде в средата на на спускането си, се разминала с млад мъж, нарамил наръч дърва и крачещ нагоре. И как впил за миг само настойчивото черно на очите си в лицето и. Как тогава изгубила дъх и за малко не умряла, как после се опитала да разкаже всичко това на една пчела, опрашваща цвете, и как се очудвала само, че гадинката нищо не разбира. Винаги след такъв опит разбирала с още по-голяма яснота, че е сама, празна и лека. Така си обещала никога, ама никога да не пилее думите си.
И затова,когато срещнала Йосиф в един шарен панаирен ден, когато се озовала пред черно-червено-жълтата му рогозка с наредени на нея дървени фигурки – груби, но сякаш живи, Мария го погледнала право в очите, отворила уста, поела дъх и ... замълчала.
А Йосиф, виждайки голата жена пред себе си, надничайки в очите и, в жълтите и очи,отворил уста и от там тихо, като мъртъв лист паднала една единствена думичка: “мамо”. Премигнал, но светът наоколо му не спрял да се върти, а от въртенето сякаш се размножил, появили се нови и нови светове и във всеки от тях, съвсем в самия му център стояла по една гола жена с очи, жълти като пламъка на фитил, стояла и го гледала, гола и немигаща. И във всеки от тези светове Йосиф виждал сам себе си все по- малък и по- малък. Докато в един от тях се видял вече малко момче, момченце даже и жената, която не умеела да носи товара на дрехите върху себе си, така, както с охота носела товара на въображаемата си лудост, се навела лъм малкото момченце, което уж трябвало да спи – нали всички малки момченца спят нощем – но не спяло. Докоснала го с хладни устни по челото, произнесла името му, след това заръчала да е добро дете, и послушно да бъде и да пази братчето си от ръката на баща им, чу ли сине? И се измъкнала тихо навън и той никога повече не я видял,но често прегръщал с ръцете си въздуха там, където тя стояла за последно. И знаел, че тя никога няма да се върне, защото той не бил добър син, искал, но не могъл да опази братчето си от бащината ръка. И за по-малко от една пълна смяна на сезоните един с друг момченцето умряло. Не тихо и красиво в съня си на младенец, а умряло с избълвани, оцветени в черно вътрешности. И втората жена на баща му, същата тази, която в нощта на бягството на майка им, лежала вече в бащиното легло, същата тази жена може и да скрила зад един камък в стената на стаята стръкчета суха трева, но не могла или не искала да скрие триумфа в очите си. И малкият Йосиф го видял там. И си дал сметка, че докато не угасне в очите и този триумф, то той, Йосиф няма да може нито за миг да живее спокойно. Двойната загуба му дала ранно дошла мъдрост – направила движенията на тялото му мудни, гласът – ленив, а очите му, очите, в които греела омраза, свела към земята. И мащехата му била излъгана. Повярвала, че оная луда – майка му и след смърта на онази гнусна животинка – братчето му, Йосиф не представлявал опасност. Бил луд като майка си, огън да я гори, но поне бил безопасен.
“Мамо” – произнесъл Йосиф втори път и светът отново станал един, в центъра му наистина имало гола жена с жълти очи, като майчините му, но той не бил петгодишно момченце, а вече седемнайсет годишен мъж, и жената пред него имала черна коса, а главата на майка му била гола. Затова с един замах грабнал рогозката и я метнал на раменете и, загърни се, жено! Обърнал се и смутен закрачил към дома си. След него на земята останали дървени фигурки, като изгубени. И едва когато се навела и една по една ги събрала в шепите си, Мария чула глъчката на цялата панаирна суета: чула крясъка на кокошките, помирисала пресния тор, останал от една крава, видяла и самата крава. Приканящите викове на продавачана вода обаче и дошли в повече. Сетивата и се усетили препълнени и както била коленичила, обърнала главата си в страни и повърнала.

"ГРОБНИЦА ЗА СЪНИЩА"

Той никак не умеел да живее, но за сметка на това сънувал живота си. И не само своя, а и живота на всички хора, живели някога на земята. Не го бил искал, но и не  бягал от това. Така се случило.  В главата му  имало сънища на жени и мъже, на малки деца и старци, сънища на крале и проститутки, на войници и диктатори. Само че историята, която почвам да ви разказвам започнала толкова отдавна, че думата диктатор не била измислена още и нямало откъде бъде узната. Изсънувал бил толкова много сънища, толкова много, толкова,че вероятността да се смахне била голяма, но той бил просто обикновен човек в необикновена страна, в която нямало Коледа, а ако и се приисквало,идвала през август, а самият Август бил седемнайсет годишен млад мъж, който с хитрост станал римски император и светец.

Вече бил умирал няколко пъти и за това  не се страхувал от смъртта.  Говорело се,че смъртта е млада, и  разбира се, красива графиня, която живеела в тайнствен замък някъде си, и всички останали глупави и неверни неща, които идват на устите на хората щом се заговори за смърт- била начало на нещо ново, била край на всичко старо.. Хилядолетни глупости! Истината била съвсем друга – смъртта били три хлапета- две момчета и момиче, които преди толкова много години, че вече не се занимавали с броя им, избягали от родителите си, ей така, от скука, и за това ще ви разкажа по сетне, ако съм в настроение,  и на една поляна намерили цвете. Толкова красиво и не-алено, че се скарали кой да го откъсне-всеки го искал за себе си. Тогава едното момче,светло жълто момче, предложило всеки да вземе парче от цветето за себе си. Така и сторили. Откъснали цветето, разделили стръка на три части и всеки погълнал своята си част. Цветето, едно такова –лишено от хитрост цвете, се казвало безсмъртниче и било част от един немного успешен проект на един немного успешен творец.  Толкоз за твореца и проекта му. Оттогава децата живеели в  най-далечния замък в света. За замъка ще трябва да се разказва, нека само си поема дъх. Никой никога не бил стигал до там, но ако все пак някой стигнел щял да  разбере, че това е замъкът на Смъртта, не защото замъкът имал ограда и порта –всички замъци имат огради и порти, а защото на портата с букви от ковано желязо пишело: вход за хора забранен.

Децата си живеели  в замъка, играели с години една и съща скучна игра на карти, и само когато поисквали да я играят по двойки, едно от тях отивало да намери някой, с когото да поиграят заедно. И когато първия път намерили човекът, който сънувал всички сънища на света, и когато надникнали в главата му – лесна работа за деца-смърти- те толкова много се натъжили от гледките на коридори със замръзнали сънища в главата му, всякакви и безлични и кошмарни, че решили да го освободят от най-неинтересните. Приспали го – взели от главата му сънища за религии- и той останал сам за себе си Бог, с ледените си пръсти отчегъртали всички сънища за войни и той се превърнал в миролюбив войник, премахнали натрапчив сън за някой си Одисей и една унила чакаща го жена – и той  знаел,че е  пътешественик  но не помнел, че някой някъде го чака.И  с голямо удоволствие  изяли един негов личен сън- не го разбирали много, но се повтарял често и им изглеждал скучен. В съня му имало две жени- едната била радост за сърцето му, другата-радост за душата му,самия той бил в съня си, сам себе си сънувал, полугол и с наръч оръжия в ръка, и един остров насред спокоен океан имало в съня му. Взели му този сън и го превърнали в опитомен човек. Без жени до себе си, без възможност за лов и без място за ловуване.  И без тези сънища ,и за да не се чувства той самотен без тях,децата-смърти  построили гробница, която така и кръстили: Гробница за сънища.

МАКОНДО

Понякога му казвам разни неща, макар да знам, че е ловец и е нащрек.

Поемам риска. Аз ловувам ловци. И сега  лицето ми се оказва на милиметър от неговото, и по-скоро с устни, отколкото с глас му казвам,че следващия път,когато ни дели един дъх разстояние, няма да правя нищо друго, освен да го целувам.

и лицето му смекчава за секунда остротата си, и от устата му  спокойно пада думата добре.

Не ми пука, че е животно и ангел и момче и мъж едновременно. Отдавна не се занимавам с клишета и с препинателни знаци.

Искам да разпоря корема му, да изтръгна червата му, да вляза в него и да се зашия. Да отворя черепа му, да съм мозъка му и да знам винаги какво мисли. После да ми доскучае и да мога пак да избягам от представата си за нещо този път специално.Красотата му е като ритник от кон в корема ми,

Миризмата му е като бял бастун за слепеца. Обожавам парфюма му. Води ме към него. Или така си въобразявам. С него е лесно . С лекота спирам да лъжа. Даже не се измислям.  С него е  дяволски трудно обаче. Сглобявам мислено  личната си представа за Макондо.  Оказва се вулканично горещо място. Трудно дишам. Държа  въображаема цигара, която няма как да запаля, отпивам фантомна водка с горещ лед и го гледам. Представям си, че е разказ, който пиша в момента на лаптопа си, и как без да искам забравям да го сейвна при затваряне на файла, как го изгубвам безвъзвратно. Чакам мисълта да подейства. Няма действие, имам пищене в ушите. Знам ,че го е страх. Искам да му говоря. Понякога с всички думи на света. Понякога само да му ръмжа. И го правя. Разбира ме. Представям си, че го чувам как диша. Дишането му е музика. Не за ушите, а за пулса ми. Паузите между вдишванията са парчета вакуум в слънчевия ми сплит. Вледенявам се. Спомням си как косата му беше потна от напрежение. Попипвам дясната си ръка. Суха е. Помирисвам я. Мириша на себе си. Появява се друга мисъл- за нелепите върхове на неразбиране, които сме имали. Оставям я да си отиде. Гледам го. Мисля си за деликатността  на рано сутрин след безсънна нощ. Нищо умно не измислям. Разглобявам макета  на Макондо. Спирам да си представям. Започвам да действам.

ПРИКАЗКА ЗА ЧУВСТВАТА

Било толкова отдавна,че човекът го нямало на света, и толкова по - добре,защото с появата си хората убили част от чувствата, други нарекли качества, а трети грехове.Съществували само чувствата,слънцето не залязвало - през нощта просто светело в по-тъмно червено, рибите свободно ходели по земята и по следите,които оставяли, се ориентирали птиците...
Един ден-без значение кой, просто ден – на поляната,където живеели чувствата дошло Предложението и казало Хайде всички да поиграем на криеница. Поискали чувствата да разберат що за игра е това, Предложението им разказало. Много скучна игра-отсякла скуката-няма да играя, но ще дойда да ви гледам. Да се крия из храстите, докато някой брои бавно до сто, обърнат с гръб към мен? Извинявайте, ама ме мързи-казал мързела. Да играем, да играем-докато не е завалял дъжда, хайде де, да играем -нямало търпение нетърпението.
И Лудостта нали е луда се съгласила да застане с лице към дървото, обърнала гръб на всички,тази самодостатъчна си дама, и бавно започнала да брои до сто.
Първа край един храст се скрила Бързината. Ловкостта безшумно се покачила на дървото над главата на Лудостта и притихнала там. Безстрашието приклекнало до едно отровно цвете, а Страхът-нали са все заедно-се свил до краката му. Гордостта заявила, че няма да се крие от никой и нищо, и сядайки на един камък , кръстосала крака. Подлостта наблюдавала кое чувство къде се крие и крояла планове как да ги издаде на Лудостта едно след друго. Любезността отстъпила мястото си на Ината,който казал, че пръв го бил набелязал. Хитростта се чудела как хем да не се крие, хем да не я намерят, Съобразителността застанала леко в страни от дървото и се приготвила с един скок да се намери до него и да извика Пу, за мен. Лицемерието предложило на Наивността да се скрият заедно и тя се съгласила. Достойнството с бавни крачки се заело да си търси място,където да се скрие и Омразата, впивайки огнен поглед в гърба му, го последвала. Лъжата взела назаем от Истината ризата й, уж за малко, облякла я, и казала това е моята риза, лъжкиньо. Истината се разплакала, Съчувствието й заело своята дреха и й показало интересно място за криене. Лудостта продължавала да бори,вече била стигнала до деветдесет, а Любовта не си била намерила място за криене, уплашила се, че ще бъде открита първа и се свила в цвета на една роза, растяща наблизо.
Деветдесет и осем, деветдесет и девет, сто. Търсенето започнало. Първо открила Леността, която просто не се била скрила, после Лудостта заплюла Гордостта, която все така си стояла с кръстосани крака на пъна, заради Страха забелязала Безстрашието, по плача открила преоблечената Истина, която Съчувствието утешавало. Играта се проточила дълго и в цвета от роза Любовта заспала. Едно от чувствата били намерени, други, като Лъжата, стигнали до дървото преди Лудостта, оставала само Любовта. И тогава Подлостта тайно от другите чувства посочила розата.Лудостта повикала Любовта по име, разбрала, че спи, приближила се тихичко до нея и високо извикала  Пу!  за Любовта. Стресната в съня си, Любовта подскочила,завъртяла рязко глава, почти изпаднала от розовия цвят и един шип се забил в окото й, от болка обърнала глава в обратна посока и друг шит попаднал в другото й око. Скрила лице в длани, под които закапала кръв, Любовта започнала да крещи от болка. Вкупом надошли всички чувства. Аз съм виновна, аз съм виновна, знаех си, че тази игра е опасна, трябваше да ви кажа- завикала Вината. Предупредих ли ви, попитало Предупреждението, но лошото било станало. Заплакала тогава Лудостта, заскубала косата си, бързо се овладяла, отишла до Любовта, прегърнала я и казала: Сестро моя, остана без очи заради мен, няма как да ти върна зрението, но ти обещавам, че от днес докато свят светува винаги ще съм с теб и ще бъда твоите очи. Така и станало. Оттогава Любовта е сляпа, а Лудостта я води за ръката.

НЕИЗБЕЖНАТА ЛЮБОВ

Банкерите, селяците, чешитите, 
модерните и ретроградните-
дебелите и слабите,
беззъбите и рижите...
отчаяните и сираците,
пешаците и автомобилистите
и даже неродените и мъртвите-
неизбежната Любов настигна всички.
Смаза главите им с камък
Разби им устите с паве,
Подложи им крак
и за награда
разкъса сърцата на две.
Нарисува с кръвта им нетрайни графити, 
които дъждът със охота изми.
Направи с телата изящна купчина, 
изкачи се по тях до върха,
сгъна на топка хавлиена кърпа
и я натика в беззъба уста.
Доволна остана и заподскача надолу,
където се овъргаля в калта,
косите разчорли и точно в шестнайсет
покани на чай Лудостта....
Зачака смутена,закърши ръцете
и запреглъща неравномерно с уста.
Чу си сърцето, въобще не повярва
и грубо напсува света.
Неизбежната Любов сама си се случи-
засмя се цинично, фалцетно заплака
и смачка сервиза за чая с крака.
Внимателно седна, почувства се слаба,
запали цигара и просто умря.

КРАЛЯТ ЗАПОВЯДА ДА ЖИВЕЕТЕ ВЕЧНО

На пети януари хиляда седемстотин шейсет и втора година в двореца в Царское Село в леденостудения Петербург царят тишина и очаквания. Никой не гледа към врaтата на спалнята на императрицата, но всички си мислят едно и също. В ранния следобед тя се отваря и мъжки глас произнася сакралната реплика Императрицата заповяда да живеете вечно. Така се обявява в Русия смъртта на монарх. Това е чуваемата част, тази която трябва да обиколи Империята и да съобщи на всички, че богопомазаната Елизавета Петровна – руска императрица и самодържец всеруски-грозната и дебела жена, която от ужас пред старостта биела младите си придворни дами, остригвала не само перуките, но и косите им и ги карала да ходят с бръснати глави, тази която ненавиждала сина си, слабоватия и като че ли слабоумен Пьотр, но повече от него ненавиждала снаха си- лютеранската немска принцеса София, е мъртва. Умряла ненаситната за мъжки ласки жена, но умрял и монарха, който отменил смъртното наказание в Русия, монархът – задължително и само в мъжки род, независимо от пола-който разпоредил създаването на Московския университет и Имперската академия на изкуствата в Петербург. Нечуваемата страна, останала скрита от народа била, че Империята е временно потънала във вакуум, че започват страшни и по правило тихи битки за наследяване на короната. Генеалогически всичко било ясно-короната слиза от една глава и се качва на друга- от майката на сина, така и станало.Инфантилният Пьотр станал Петър III, но временно. Защото никой не слагал в сметките слабата принцеса София, която плачела наравно с всички, не говорела добре руски, но умеела да чака. Историята по-късно е документирала за нас фактите: немската принцеса София става руска императрица, известна с името Екатерина Велика. Точка.
Извън скоби искам да подчератя, че настоящия текст няма за цел да се занимава с прекразказване на факти от живота на Майкъл Джексън, нито с ексцентричността му, нито с булевардните новини за него. Няма да се заиграва с имагинерните понятия милиони и милиарди , или с конкретните-тиражи и дискографии. Няма да коменитра безспорния му титаничен талант, който с еднаква сила съзидавше и разрушаваше.Всичко за всички е ясно. А ако има хора,за които не е ясно кой е Майкъл Джексън, то е ясно, че това са хора, открили тайната на придвижването във времево-пространствения континиуум и така са попаднали при нас от миналото.
Този текст ще се опита да се занимае единствено с факта на смъртта на Краля, както и с един много важен въпрос, касаещ музикалната индустрия в световен мащаб.
Смъртта на Майкъл Джексън на двайсети и пети юни се случи публично- зрелищно. В реално време,половината човечество беше будно, я изконсумирахме. Останалата половина я изконсумира, пиейки първото си кафе в ранния двайсет и шести юни. Човечеството се шокира, усмири, заплака, втурна се да си купува албумите му, блокира глобалната търсачка в интернет,остана жадно вперено в компютъра или телевизора. Понякога едновременно. Изядохме смъртта му, но останахме гладни. И зачакахме чудо. Чудото. Не можеше да няма чудо. Бяхме си платили за него с всичките билети за концерти и купени албуми. Бяхме повярвали в гения на Джако, бяхме оценили таланта му, и консумирайки го,го бяхме припознали като един от нас. Него, Майкъл-не таланта му. Неслучилото се негово финално Завръщане на сцената ни огорчи и разочарова. Лиши ни от Събитие в несъбитийния ни свят. Много искахме да се завърне бляскаво, но не по-малко трепетно очаквахме провала му. За да има пак Събитие в същия наш несъбитиен свят. Не че не се случват и други неща по света. Но те са с малка буква. Те не са Краля. И сега когато Завръщането не се случи, а смъртта опита да впримчи него, Краля в еднократността си, ние я посочихме с пръст и й казахме да внимава в картинката. А картинката е следната. Майкъл Джексън беше темпорален продукт на съвременността. Развиваше се във времето и пространството. Мина успешно границата на два века, световния музикален организъм, част от Индустрията, наречен MTV посади в сърцата ни култа към него, поливаше този култ и го тореше. Това беше грешка,защото и Църквата посади култа към Иисус, и го полива и тори до днес. С едно уточнение:след физическата му смърт. А MTV дари Майкъл с безсмъртие приживе. И сега неговите поклонници заревнувахме и поискахме обезсмъртения приживе Майкъл да бъде обезсмъртен и в смъртта си.Достойно за Крал.. Парадоксално искане,почти невъзможно. Почти, защото в постмодерния свят невзъможни неща няма. Смъртта се стресна от насочения към нея световен показалец и заотстъпва... Ние й дадохме да разбере, че смъртта на Майкъл е факт, а не събитие. Няма събития в нашия свят, но има зрелища. Малко на брой са свидетелите, присъствали на полагане тялото на личността Иисус в пещерата, всички ние видяхме затворения ковчег на Майкъл, но никой не видя тялото му. Така от създаден приживе Бог, се създаде Мит. Нито един не е видял фактическото възкръсване на личността Иисус, но всички повярваха в него. Пещерата беше празна на третия ден. Обожествен мит. Никой от гледащите два милиарда и половина души телевизия у дома или на монтирани по улиците на световните столици от Сидни до Париж монитори не видя фактическото възкръсване на Майкъл, но всички повярвахме в него.Постмодерен мит. Защото поклонението се случи по два начина: като театрална игра и като на кино. Гледащите телевизия наблюдаваха зрелището хем в реално време, хем не на живо. До тях то достигаше транслилрано чрез кабели и сателити, вече случило се,тоест опосредствано, а не случващо се сега. Това е и съществената разлика между кино и театър. За да има театрално случване са нужни актьори и публика, които да си взаимодействат тук и сега. Не чрез кабели, камери и сателити. В залата в Лос Анджелис актьорите бяха световно известни, а световните актьори играят само пред пълни зали. Тази беше пълна с 20 000 зрители, дошли тук, защото са гладни за зрелища. А театърът е зрелище. Те бяха свидетели на живо на един театър-ритуал, в който актьорите в състояние на публична усамотеност, в строен ред изиграха един блестящ ритуал, създадоха го пред очите ни, пяха, плакаха ,танцуваха,демонстрираха еднаквите си черни костюми и за себе си, и за живата си публика и за онази, която гледа раждането на ритуала в реално време, но не на живо. Подправиха театъра-ритуал с пошла патетика, добавиха към него току-що измислени помппозни епитети, забравиха двете му бивши бели жени,зрителите изпаднаха в състояние на транс и възкръсването на Краля се случи. В края на отлично изиграния ритуал, присъстващите 20 000 зрители видяха абсолютно на живо възкресението му. В цитатна форма, както е прието при постмодернизма. Не видяха Майкъл, но видяха дъщеря му(хипотетичната). Плът от плътта му и кръв от неговата кръв. Тя утвърди обезсмъртяването му в смъртта с думите: татко беше най-добрият баща на света.
И човечеството си отдъхна. Всички знаем, че децата никога не лъжат, просто защото не могат. И всички по един и съши начин се умиляваме от деца, качени на сцената. Слушаме ги как и какво говорят, защо говорят обаче не ни касае. Плачем, ако те плачат,и после получили катарзис чрез детския плач, ръкопляскаме пречистени. Ръкопляскането е край на всеки театрален спектакъл,а продължителността му е адмирация или липсата й за труда на актьорската трупа. Публиката в Лос Анджелис и по света ръкопляска все още. И защо не. Никой не видя погребването, но всички видяхме/усетихме/почувствахме повторното обезсмъртяване на Майкъл Джексън. Не получихме събитие, но не сме го искали наистина.Трябваше ни зрелище, поредното май-мащабно зрелище в света ,и си го получихме. 
Такива зрелища са необходими на постмодерния, цитатно-колажиран човек веднъж на десет-двайсет години. Той ги изисква и ги получава. Първа беше Мерилин Монро. След Елвис имаше пауза, после дойде принцеса Даяна, а сега Майкъл Джексън. По време на церемонията стана ясно, че Кралят запoвяда да живеете вечно. Непосветените разбраха, че Кралят е умрял, зарадваха се, че е възкръснал, а посветените разбрахме нещо друго. Че в момента няма Крал, че Империята е временно потънала във вакуум, че започват страшни и по правило тихи битки за наследяване на короната. Годината не е вече хиляда седемстотин шейсет и втора, а две хиляди и девета. Живеем в демократично общество. Майкъл беше чернокож, сбъднал съкровената си мечта да стане бял. Значи и короната му може да отиде при бял. Мъж или жена? Все едно. Аз залагам на мъж. Зашото Кралица на поп-а има. И защото с Мадонна са съвременници, тоест , не може да се осъществи акта на приемственост. Няма да е англичанин новия Крал. Абсурд. Американците като най-жадна за зрелища нация, не биха дали короната на чужденец, все пак. Мъжът, на който аз залагам , че ще получи короната като новия Крал на попа не беше в залата. Немската принцеса от осемнайсти век е била в залата и е искал да стане Императрица. Могла е и да не успее, но е успяла. Вероятния нов Крал на попа не иска да наследи короната, но ще я получи. Зашото векът не е вече осемнайсти, а двайсет и първи. И защото принцесата е имала избор, а той няма да има. Може да е гледал ритуалния театър през интернет или по телевизията, може и да не знае, а може и да се досеща,че Империята/Индустрията е в криза, във вакуум и че това не може да продължи дълго. Защото Империята/Индустрията сега е слаба, по-слаба от всякога, но тя има нужда от нов Крал и затова си отглежда таланти. Таланти еднодневки, таланти за един сеозн, но и истински Таланти. Винаги е гладна Империята/Индустрията и талантите го знаят. Тя се храни само с тях. Създава ги, дава ги на нас да ги консумираме, тези Богове на днешния ден, после ги преекспонираме, преексплоатираме, убиваме, изяждаме и изхождаме. Това е вечен кръговрат. И всеки талант знае, че е нерадзелна част от този кръговрат, че след като е бил в началото на хранителната верига и се е хранил с нея, после ще стане част от края й и всички ще се хранят с него. Особено ако е истински Талант.
Моето мнение е, че Империята/Индустрията и в този критичен момент, ще се самоспаси, защото е създала истински Талант. Дали ше създаде скандали, конспирации и заговори около него? Не че е важно, но е вероятно. Тя така действа.
Името ли чакате? Кралят заповяда да живеете вечно. Новият Крал (според мен) се казва Джъстин Тимбърлейк. Бог да му е на помощ

ПЕТНАЙСЕТ МИНУТИ ЗА ЛЮБОВТА

понеже любовта му

бе трудна-

мъжът се отказа.

празна кредитна карта е,

каза,

зърнена криза е,  ипотечен балон,

сол в кафето ми, захар в  меда.

понеже любовта му

бе  странна-

мъжът се отказа.

докарва ми гадене сутрин,

ерекция в офиса,

порно на партито

у дома.

понже любовта му

бе  по-силна

от него дори-

мъжът се отказа.

с петно от храна  по ревера

е  и редовно ми спира дъха.

разбърква ми мислите,

забрани ми да спя.

понеже любовта му бе

жарка-

мъжът се отказа.

озонова дупка е,

изгорена трева,

опърлена мигла е,

нагорещена игла.

понеже любовта му

бе страшна-

мъжът се отказа.

като дневен кошмар е.

и има мойто лице...

.....

има мойто лице...

понеже любовта  му...

 мъжът-

се отказа да се отказва...