Translate

понеделник, 28 януари 2013 г.

"ГРОБНИЦА ЗА СЪНИЩА"


Той никак не умеел да живее, но за сметка на това сънувал живота си. И не само своя, а и живота на всички хора, живели някога на земята. Не го бил искал, но и не  бягал от това. Така се случило.  В главата му  имало сънища на жени и мъже, на малки деца и старци, сънища на крале и проститутки, на войници и диктатори. Само че историята, която почвам да ви разказвам започнала толкова отдавна, че думата диктатор не била измислена още и нямало откъде бъде узната. Изсънувал бил толкова много сънища, толкова много, толкова,че вероятността да се смахне била голяма, но той бил просто обикновен човек в необикновена страна, в която нямало Коледа, а ако и се приисквало,идвала през август, а самият Август бил седемнайсет годишен млад мъж, който с хитрост станал римски император и светец.
Вече бил умирал няколко пъти и за това  не се страхувал от смъртта.  Говорело се,че смъртта е млада, и  разбира се, красива графиня, която живеела в тайнствен замък някъде си, и всички останали глупави и неверни неща, които идват на устите на хората щом се заговори за смърт- била начало на нещо ново, била край на всичко старо.. Хилядолетни глупости! Истината била съвсем друга – смъртта били три хлапета- две момчета и момиче, които преди толкова много години, че вече не се занимавали с броя им, избягали от родителите си, ей така, от скука, и за това ще ви разкажа по сетне, ако съм в настроение,  и на една поляна намерили цвете. Толкова красиво и не-алено, че се скарали кой да го откъсне-всеки го искал за себе си. Тогава едното момче,светло жълто момче, предложило всеки да вземе парче от цветето за себе си. Така и сторили. Откъснали цветето, разделили стръка на три части и всеки погълнал своята си част. Цветето, едно такова –лишено от хитрост цвете, се казвало безсмъртниче и било част от един немного успешен проект на един немного успешен творец.  Толкоз за твореца и проекта му. Оттогава децата живеели в  най-далечния замък в света. За замъка ще трябва да се разказва, нека само си поема дъх. Никой никога не бил стигал до там, но ако все пак някой стигнел щял да  разбере, че това е замъкът на Смъртта, не защото замъкът имал ограда и порта –всички замъци имат огради и порти, а защото на портата с букви от ковано желязо пишело: вход за хора забранен.
Децата си живеели  в замъка, играели с години една и съща скучна игра на карти, и само когато поисквали да я играят по двойки, едно от тях отивало да намери някой, с когото да поиграят заедно. И когато първия път намерили човекът, който сънувал всички сънища на света, и когато надникнали в главата му – лесна работа за деца-смърти- те толкова много се натъжили от гледките на коридори със замръзнали сънища в главата му, всякакви и безлични и кошмарни, че решили да го освободят от най-неинтересните. Приспали го – взели от главата му сънища за религии- и той останал сам за себе си Бог, с ледените си пръсти отчегъртали всички сънища за войни и той се превърнал в миролюбив войник, премахнали натрапчив сън за някой си Одисей и една унила чакаща го жена – и той  знаел,че е  пътешественик  но не помнел, че някой някъде го чака.И  с голямо удоволствие  изяли един негов личен сън- не го разбирали много, но се повтарял често и им изглеждал скучен. В съня му имало две жени- едната била радост за сърцето му, другата-радост за душата му,самия той бил в съня си, сам себе си сънувал, полугол и с наръч оръжия в ръка, и един остров насред спокоен океан имало в съня му. Взели му този сън и го превърнали в опитомен човек. Без жени до себе си, без възможност за лов и без място за ловуване.  И без тези сънища ,и за да не се чувства той самотен без тях,децата-смърти  построили гробница, която така и кръстили: Гробница за сънища.

вторник, 22 януари 2013 г.

МАКОНДО


Понякога му казвам разни неща, макар да знам, че е ловец и е нащрек.
Поемам риска. Аз ловувам ловци. И сега  лицето ми се оказва на милиметър от неговото, и по-скоро с устни, отколкото с глас му казвам,че следващия път,когато ни дели един дъх разстояние, няма да правя нищо друго, освен да го целувам.
и лицето му смекчава за секунда остротата си, и от устата му  спокойно пада думата добре.
Не ми пука, че е животно и ангел и момче и мъж едновременно. Отдавна не се занимавам с клишета и с препинателни знаци.
Искам да разпоря корема му, да изтръгна червата му, да вляза в него и да се зашия. Да отворя черепа му, да съм мозъка му и да знам винаги какво мисли. После да ми доскучае и да мога пак да избягам от представата си за нещо този път специално.Красотата му е като ритник от кон в корема ми,
Миризмата му е като бял бастун за слепеца. Обожавам парфюма му. Води ме към него. Или така си въобразявам. С него е лесно . С лекота спирам да лъжа. Даже не се измислям.  С него е  дяволски трудно обаче. Сглобявам мислено  личната си представа за Макондо.  Оказва се вулканично горещо място. Трудно дишам. Държа  въображаема цигара, която няма как да запаля, отпивам фантомна водка с горещ лед и го гледам. Представям си, че е разказ, който пиша в момента на лаптопа си, и как без да искам забравям да го сейвна при затваряне на файла, как го изгубвам безвъзвратно. Чакам мисълта да подейства. Няма действие, имам пищене в ушите. Знам ,че го е страх. Искам да му говоря. Понякога с всички думи на света. Понякога само да му ръмжа. И го правя. Разбира ме. Представям си, че го чувам как диша. Дишането му е музика. Не за ушите, а за пулса ми. Паузите между вдишванията са парчета вакуум в слънчевия ми сплит. Вледенявам се. Спомням си как косата му беше потна от напрежение. Попипвам дясната си ръка. Суха е. Помирисвам я. Мириша на себе си. Появява се друга мисъл- за нелепите върхове на неразбиране, които сме имали. Оставям я да си отиде. Гледам го. Мисля си за деликатността  на рано сутрин след безсънна нощ. Нищо умно не измислям. Разглобявам макета  на Макондо. Спирам да си представям. Започвам да действам.

петък, 18 януари 2013 г.

ПРИКАЗКА ЗА ЧУВСТВАТА

Било толкова отдавна,че човекът го нямало на света, и толкова по - добре,защото с появата си хората убили част от чувствата, други нарекли качества, а трети грехове.Съществували само чувствата,слънцето не залязвало - през нощта просто светело в по-тъмно червено, рибите свободно ходели по земята и по следите,които оставяли, се ориентирали птиците...
Един ден-без значение кой, просто ден – на поляната,където живеели чувствата дошло Предложението и казало Хайде всички да поиграем на криеница. Поискали чувствата да разберат що за игра е това, Предложението им разказало. Много скучна игра-отсякла скуката-няма да играя, но ще дойда да ви гледам. Да се крия из храстите, докато някой брои бавно до сто, обърнат с гръб към мен? Извинявайте, ама ме мързи-казал мързела. Да играем, да играем-докато не е завалял дъжда, хайде де, да играем -нямало търпение нетърпението.
И Лудостта нали е луда се съгласила да застане с лице към дървото, обърнала гръб на всички,тази самодостатъчна си дама, и бавно започнала да брои до сто.
Първа край един храст се скрила Бързината. Ловкостта безшумно се покачила на дървото над главата на Лудостта и притихнала там. Безстрашието приклекнало до едно отровно цвете, а Страхът-нали са все заедно-се свил до краката му. Гордостта заявила, че няма да се крие от никой и нищо, и сядайки на един камък , кръстосала крака. Подлостта наблюдавала кое чувство къде се крие и крояла планове как да ги издаде на Лудостта едно след друго. Любезността отстъпила мястото си на Ината,който казал, че пръв го бил набелязал. Хитростта се чудела как хем да не се крие, хем да не я намерят, Съобразителността застанала леко в страни от дървото и се приготвила с един скок да се намери до него и да извика Пу, за мен. Лицемерието предложило на Наивността да се скрият заедно и тя се съгласила. Достойнството с бавни крачки се заело да си търси място,където да се скрие и Омразата, впивайки огнен поглед в гърба му, го последвала. Лъжата взела назаем от Истината ризата й, уж за малко, облякла я, и казала това е моята риза, лъжкиньо. Истината се разплакала, Съчувствието й заело своята дреха и й показало интересно място за криене. Лудостта продължавала да бори,вече била стигнала до деветдесет, а Любовта не си била намерила място за криене, уплашила се, че ще бъде открита първа и се свила в цвета на една роза, растяща наблизо.
Деветдесет и осем, деветдесет и девет, сто. Търсенето започнало. Първо открила Леността, която просто не се била скрила, после Лудостта заплюла Гордостта, която все така си стояла с кръстосани крака на пъна, заради Страха забелязала Безстрашието, по плача открила преоблечената Истина, която Съчувствието утешавало. Играта се проточила дълго и в цвета от роза Любовта заспала. Едно от чувствата били намерени, други, като Лъжата, стигнали до дървото преди Лудостта, оставала само Любовта. И тогава Подлостта тайно от другите чувства посочила розата.Лудостта повикала Любовта по име, разбрала, че спи, приближила се тихичко до нея и високо извикала  Пу!  за Любовта. Стресната в съня си, Любовта подскочила,завъртяла рязко глава, почти изпаднала от розовия цвят и един шип се забил в окото й, от болка обърнала глава в обратна посока и друг шит попаднал в другото й око. Скрила лице в длани, под които закапала кръв, Любовта започнала да крещи от болка. Вкупом надошли всички чувства. Аз съм виновна, аз съм виновна, знаех си, че тази игра е опасна, трябваше да ви кажа- завикала Вината. Предупредих ли ви, попитало Предупреждението, но лошото било станало. Заплакала тогава Лудостта, заскубала косата си, бързо се овладяла, отишла до Любовта, прегърнала я и казала: Сестро моя, остана без очи заради мен, няма как да ти върна зрението, но ти обещавам, че от днес докато свят светува винаги ще съм с теб и ще бъда твоите очи. Така и станало. Оттогава Любовта е сляпа, а Лудостта я води за ръката.

вторник, 15 януари 2013 г.

НЕИЗБЕЖНАТА ЛЮБОВ

Банкерите, селяците, чешитите, 
модерните и ретроградните-
дебелите и слабите,
беззъбите и рижите...
отчаяните и сираците,
пешаците и автомобилистите
и даже неродените и мъртвите-
неизбежната Любов настигна всички.
Смаза главите им с камък
Разби им устите с паве,
Подложи им крак
и за награда
разкъса сърцата на две.
Нарисува с кръвта им нетрайни графити, 
които дъждът със охота изми.
Направи с телата изящна купчина, 
изкачи се по тях до върха,
сгъна на топка хавлиена кърпа
и я натика в беззъба уста.
Доволна остана и заподскача надолу,
където се овъргаля в калта,
косите разчорли и точно в шестнайсет
покани на чай Лудостта....
Зачака смутена,закърши ръцете
и запреглъща неравномерно с уста.
Чу си сърцето, въобще не повярва
и грубо напсува света.
Неизбежната Любов сама си се случи-
засмя се цинично, фалцетно заплака
и смачка сервиза за чая с крака.
Внимателно седна, почувства се слаба,
запали цигара и просто умря.

събота, 12 януари 2013 г.

КРАЛЯТ ЗАПОВЯДА ДА ЖИВЕЕТЕ ВЕЧНО

На пети януари хиляда седемстотин шейсет и втора година в двореца в Царское Село в леденостудения Петербург царят тишина и очаквания. Никой не гледа към врaтата на спалнята на императрицата, но всички си мислят едно и също. В ранния следобед тя се отваря и мъжки глас произнася сакралната реплика Императрицата заповяда да живеете вечно. Така се обявява в Русия смъртта на монарх. Това е чуваемата част, тази която трябва да обиколи Империята и да съобщи на всички, че богопомазаната Елизавета Петровна – руска императрица и самодържец всеруски-грозната и дебела жена, която от ужас пред старостта биела младите си придворни дами, остригвала не само перуките, но и косите им и ги карала да ходят с бръснати глави, тази която ненавиждала сина си, слабоватия и като че ли слабоумен Пьотр, но повече от него ненавиждала снаха си- лютеранската немска принцеса София, е мъртва. Умряла ненаситната за мъжки ласки жена, но умрял и монарха, който отменил смъртното наказание в Русия, монархът – задължително и само в мъжки род, независимо от пола-който разпоредил създаването на Московския университет и Имперската академия на изкуствата в Петербург. Нечуваемата страна, останала скрита от народа била, че Империята е временно потънала във вакуум, че започват страшни и по правило тихи битки за наследяване на короната. Генеалогически всичко било ясно-короната слиза от една глава и се качва на друга- от майката на сина, така и станало.Инфантилният Пьотр станал Петър III, но временно. Защото никой не слагал в сметките слабата принцеса София, която плачела наравно с всички, не говорела добре руски, но умеела да чака. Историята по-късно е документирала за нас фактите: немската принцеса София става руска императрица, известна с името Екатерина Велика. Точка.
Извън скоби искам да подчератя, че настоящия текст няма за цел да се занимава с прекразказване на факти от живота на Майкъл Джексън, нито с ексцентричността му, нито с булевардните новини за него. Няма да се заиграва с имагинерните понятия милиони и милиарди , или с конкретните-тиражи и дискографии. Няма да коменитра безспорния му титаничен талант, който с еднаква сила съзидавше и разрушаваше.Всичко за всички е ясно. А ако има хора,за които не е ясно кой е Майкъл Джексън, то е ясно, че това са хора, открили тайната на придвижването във времево-пространствения континиуум и така са попаднали при нас от миналото.
Този текст ще се опита да се занимае единствено с факта на смъртта на Краля, както и с един много важен въпрос, касаещ музикалната индустрия в световен мащаб.
Смъртта на Майкъл Джексън на двайсети и пети юни се случи публично- зрелищно. В реално време,половината човечество беше будно, я изконсумирахме. Останалата половина я изконсумира, пиейки първото си кафе в ранния двайсет и шести юни. Човечеството се шокира, усмири, заплака, втурна се да си купува албумите му, блокира глобалната търсачка в интернет,остана жадно вперено в компютъра или телевизора. Понякога едновременно. Изядохме смъртта му, но останахме гладни. И зачакахме чудо. Чудото. Не можеше да няма чудо. Бяхме си платили за него с всичките билети за концерти и купени албуми. Бяхме повярвали в гения на Джако, бяхме оценили таланта му, и консумирайки го,го бяхме припознали като един от нас. Него, Майкъл-не таланта му. Неслучилото се негово финално Завръщане на сцената ни огорчи и разочарова. Лиши ни от Събитие в несъбитийния ни свят. Много искахме да се завърне бляскаво, но не по-малко трепетно очаквахме провала му. За да има пак Събитие в същия наш несъбитиен свят. Не че не се случват и други неща по света. Но те са с малка буква. Те не са Краля. И сега когато Завръщането не се случи, а смъртта опита да впримчи него, Краля в еднократността си, ние я посочихме с пръст и й казахме да внимава в картинката. А картинката е следната. Майкъл Джексън беше темпорален продукт на съвременността. Развиваше се във времето и пространството. Мина успешно границата на два века, световния музикален организъм, част от Индустрията, наречен MTV посади в сърцата ни култа към него, поливаше този култ и го тореше. Това беше грешка,защото и Църквата посади култа към Иисус, и го полива и тори до днес. С едно уточнение:след физическата му смърт. А MTV дари Майкъл с безсмъртие приживе. И сега неговите поклонници заревнувахме и поискахме обезсмъртения приживе Майкъл да бъде обезсмъртен и в смъртта си.Достойно за Крал.. Парадоксално искане,почти невъзможно. Почти, защото в постмодерния свят невзъможни неща няма. Смъртта се стресна от насочения към нея световен показалец и заотстъпва... Ние й дадохме да разбере, че смъртта на Майкъл е факт, а не събитие. Няма събития в нашия свят, но има зрелища. Малко на брой са свидетелите, присъствали на полагане тялото на личността Иисус в пещерата, всички ние видяхме затворения ковчег на Майкъл, но никой не видя тялото му. Така от създаден приживе Бог, се създаде Мит. Нито един не е видял фактическото възкръсване на личността Иисус, но всички повярваха в него. Пещерата беше празна на третия ден. Обожествен мит. Никой от гледащите два милиарда и половина души телевизия у дома или на монтирани по улиците на световните столици от Сидни до Париж монитори не видя фактическото възкръсване на Майкъл, но всички повярвахме в него.Постмодерен мит. Защото поклонението се случи по два начина: като театрална игра и като на кино. Гледащите телевизия наблюдаваха зрелището хем в реално време, хем не на живо. До тях то достигаше транслилрано чрез кабели и сателити, вече случило се,тоест опосредствано, а не случващо се сега. Това е и съществената разлика между кино и театър. За да има театрално случване са нужни актьори и публика, които да си взаимодействат тук и сега. Не чрез кабели, камери и сателити. В залата в Лос Анджелис актьорите бяха световно известни, а световните актьори играят само пред пълни зали. Тази беше пълна с 20 000 зрители, дошли тук, защото са гладни за зрелища. А театърът е зрелище. Те бяха свидетели на живо на един театър-ритуал, в който актьорите в състояние на публична усамотеност, в строен ред изиграха един блестящ ритуал, създадоха го пред очите ни, пяха, плакаха ,танцуваха,демонстрираха еднаквите си черни костюми и за себе си, и за живата си публика и за онази, която гледа раждането на ритуала в реално време, но не на живо. Подправиха театъра-ритуал с пошла патетика, добавиха към него току-що измислени помппозни епитети, забравиха двете му бивши бели жени,зрителите изпаднаха в състояние на транс и възкръсването на Краля се случи. В края на отлично изиграния ритуал, присъстващите 20 000 зрители видяха абсолютно на живо възкресението му. В цитатна форма, както е прието при постмодернизма. Не видяха Майкъл, но видяха дъщеря му(хипотетичната). Плът от плътта му и кръв от неговата кръв. Тя утвърди обезсмъртяването му в смъртта с думите: татко беше най-добрият баща на света.
И човечеството си отдъхна. Всички знаем, че децата никога не лъжат, просто защото не могат. И всички по един и съши начин се умиляваме от деца, качени на сцената. Слушаме ги как и какво говорят, защо говорят обаче не ни касае. Плачем, ако те плачат,и после получили катарзис чрез детския плач, ръкопляскаме пречистени. Ръкопляскането е край на всеки театрален спектакъл,а продължителността му е адмирация или липсата й за труда на актьорската трупа. Публиката в Лос Анджелис и по света ръкопляска все още. И защо не. Никой не видя погребването, но всички видяхме/усетихме/почувствахме повторното обезсмъртяване на Майкъл Джексън. Не получихме събитие, но не сме го искали наистина.Трябваше ни зрелище, поредното май-мащабно зрелище в света ,и си го получихме. 
Такива зрелища са необходими на постмодерния, цитатно-колажиран човек веднъж на десет-двайсет години. Той ги изисква и ги получава. Първа беше Мерилин Монро. След Елвис имаше пауза, после дойде принцеса Даяна, а сега Майкъл Джексън. По време на церемонията стана ясно, че Кралят запoвяда да живеете вечно. Непосветените разбраха, че Кралят е умрял, зарадваха се, че е възкръснал, а посветените разбрахме нещо друго. Че в момента няма Крал, че Империята е временно потънала във вакуум, че започват страшни и по правило тихи битки за наследяване на короната. Годината не е вече хиляда седемстотин шейсет и втора, а две хиляди и девета. Живеем в демократично общество. Майкъл беше чернокож, сбъднал съкровената си мечта да стане бял. Значи и короната му може да отиде при бял. Мъж или жена? Все едно. Аз залагам на мъж. Зашото Кралица на поп-а има. И защото с Мадонна са съвременници, тоест , не може да се осъществи акта на приемственост. Няма да е англичанин новия Крал. Абсурд. Американците като най-жадна за зрелища нация, не биха дали короната на чужденец, все пак. Мъжът, на който аз залагам , че ще получи короната като новия Крал на попа не беше в залата. Немската принцеса от осемнайсти век е била в залата и е искал да стане Императрица. Могла е и да не успее, но е успяла. Вероятния нов Крал на попа не иска да наследи короната, но ще я получи. Зашото векът не е вече осемнайсти, а двайсет и първи. И защото принцесата е имала избор, а той няма да има. Може да е гледал ритуалния театър през интернет или по телевизията, може и да не знае, а може и да се досеща,че Империята/Индустрията е в криза, във вакуум и че това не може да продължи дълго. Защото Империята/Индустрията сега е слаба, по-слаба от всякога, но тя има нужда от нов Крал и затова си отглежда таланти. Таланти еднодневки, таланти за един сеозн, но и истински Таланти. Винаги е гладна Империята/Индустрията и талантите го знаят. Тя се храни само с тях. Създава ги, дава ги на нас да ги консумираме, тези Богове на днешния ден, после ги преекспонираме, преексплоатираме, убиваме, изяждаме и изхождаме. Това е вечен кръговрат. И всеки талант знае, че е нерадзелна част от този кръговрат, че след като е бил в началото на хранителната верига и се е хранил с нея, после ще стане част от края й и всички ще се хранят с него. Особено ако е истински Талант.
Моето мнение е, че Империята/Индустрията и в този критичен момент, ще се самоспаси, защото е създала истински Талант. Дали ше създаде скандали, конспирации и заговори около него? Не че е важно, но е вероятно. Тя така действа.
Името ли чакате? Кралят заповяда да живеете вечно. Новият Крал (според мен) се казва Джъстин Тимбърлейк. Бог да му е на помощ

четвъртък, 10 януари 2013 г.

ПЕТНАЙСЕТ МИНУТИ ЗА ЛЮБОВТА


понеже любовта му
бе трудна-
мъжът се отказа.
празна кредитна карта е,
каза,
зърнена криза е,  ипотечен балон,
сол в кафето ми, захар в  меда.

понеже любовта му
бе  странна-
мъжът се отказа.
докарва ми гадене сутрин,
ерекция в офиса,
порно на партито
у дома.

понже любовта му
бе  по-силна
от него дори-
мъжът се отказа.
с петно от храна  по ревера
е  и редовно ми спира дъха.
разбърква ми мислите,
забрани ми да спя.

понеже любовта му бе
жарка-
мъжът се отказа.
озонова дупка е,
изгорена трева,
опърлена мигла е,
нагорещена игла.

понеже любовта му
бе страшна-
мъжът се отказа.
като дневен кошмар е.
и има мойто лице...
.....
има мойто лице...


понеже любовта  му...
 мъжът-
се отказа да се отказва...

вторник, 8 януари 2013 г.

ОБЯД


Ти си бог мой. И левият ми крак. И ангел мой. И десният ми крак. И демон мой. И двете ми очи си. И нямам други богове освен теб,защото не искам. И дишам с твоя ритъм на дишане,ти си двата ми бъбрека, и в сърцето ми има храм,издигнат в чест на твоето сърце и камбаната в този храм бие заради теб, и си задстомашната ми жлеза , и пулсът ми е като твоя, и предстомашната ми жлеза си ти, ако има такава. Завършвам думата,която ти започваш,прозявам се, когато ти се спи, когато умът ти огладнее, моят стомах се присвива от глад,когато си жаден - на мен ми се допива, когато сутрин се събуждаш моите очи виждат деня заедно с теб. Когато телефонът ти звънне, моята ръка се протяга към него. Когато се спънеш, мисля, че си счупил крака си, когато кихнеш, знам ,че си болен, при мисълта за смъртта ти умирам аз...Седим в моята кухня на два стола около масата. Аз пия кафе, ти – вода. Разказвам ти история без думи, защото всички думи на света, и измислените, и тези, които никога не са били измисляни, ги знам само аз и съм ти ги произнасял вече. Тихичко,когато спиш.Високо,когато се караме. Когато правим любов, мълчим,нямаме нужда от думи, когато правим секс думите стават викове....Гладен си!Ще ти сготвя.Обичам да приготвям храна и ти да ме гледаш, така кухнята се изпълва със смисъл.
Счупвам шест яйца и ги разбивам в чисто нова купа на ръка. Добавям пакетче ванилия, лъжица мед, половин чаша хладка вода и двеста и петдесет грама от обожанието си към теб. Решавам, че е малко и, добавям още петдесет грама. Разбърквам бавно, до получаване на хомогенна смес. Опитвам. Обожанието малко лепне на върха на езика ми, затова бъркам още известно време, пак пробвам, сега всичко е както трябва да бъде. Включвам фурната на двеста градуса, да се затопли, пресявам половин пакет брашно,добавям му лъжица кисело мляко, капвам му тайно от теб няколко от сълзите си, и вкусът на солта е постигнат. Истината е, че никога не съм правил сладкиш, но щом си гладен, и щом си бог мой и всички останали неща, то аз ще се постарая. Счуквам няколко ореха, след това се сещам, че ти не обичаш орехи, хвърлям ги в кофата за боклук, гледам те как ме гледаш, и се изпълвам с възхищение. Искам да приличам на теб, да съм като теб, да съм теб. И ръцете ми заработват бързо. И са послушни както никога до сега и са много сръчни, и от топката тесто правят умалено твое копие и вместо очи му поставят стафиди, с прецизни движения пръстите ми оформят ушите на този малък бог, с две резки на нокътя на левия си показалец извайвам бръчиците около очите на тази тестена икона, от вълнение леко съм изплезил върха на езика си, с ръцете си омесвам ръцете, които познавам до болка, очертавам в тестото вените, които нощем следвам с език, колебая се дали да ти направя ореол, после се отказвам, защото твоят е невидим, не ти правя дрехи,защото голото ти тяло обичам повече от облеченото ти. С натопени в разбитите яйца върхове на пръстите си рисувам гладкостта на кожата ти върху тестото, две прашинки какао поставям на мястото на любимите ми две твои бенки,натискам леко с пръсти тестения ти врат,оформям мястото,където допирам устни, за да усетя пулса ти, духвам лекичко, вдъхвам живот на врата ти. Фурната вече е топла, малко олио на дъното на тавата, за да не загаряш,докато те изпичам, здравите ти,мускулести и прави крака,с тънки глезени и стегнатия ти задник мога и правя със затворени очи. Възбуждам се, това ме разсмива, чудя се дали има голи икони, решавам, че няма, оставям божеството не безполово, но поне с препаска, която правя от последното парченце тесто. Готово! Посипвам творението с кристали захар, за да добие тен докато се пече и го поставям във фурната.Затварям вратичката й, и те поглеждам. Мръщиш се. Това ме озадачава. Питам какво има. Мълчиш. Нещо сбърках ли? Искал си обяд, а не десерт...смущавам се. Сърдит си! Не разбирам защо. Сърдитият Бог е страшен Бог.Понечваш да си тръгнеш. Питам ще се върнеш ли, не ми отговаряш. Парализирам се от страх,че няма да се върнеш, не мога да живея без теб, нито секунда, наистина, знам го. Ако излезеш от тази врата ще умра, истина е, ти я отваряш, кухненската врата,наистина си тръгваш, а аз без Бог не искам да живея, не съм безбожник, и тогава някак без да е възможно, защото отдавна съм достигнал и преминал всички граници, любовта ми към теб избухва в мен със силата на торнадо, и изкрещявам името ти, и ти се обръщаш и тогава грабвам ножа и избождам очите ти,за да не виждаш никога грозните ми подобия на обяд, Боже мой, и отрязвам ушите ти, за да не дразни слуха ти немелодичния ми глас, ангеле мой, и изтръгвам сърцето ти, и го изяждам, демоне,за да си винаги в мен, и изваждам малкото ти сладко тяло от фурната и го разчупвам с ръце и го поглъщам още топло.И тебе те няма. И това е добре. Защото,щом няма Бог, не е нужно да има и вярващи. И ми става леко на душата, отървал съм се от тази непосилна отговорност.И се оригвам. И си наливам чаша вино. Пресягам се за цигара и се отказвам. Не. Никога повече пороци в живота ми...

КРЪГОВРАТ

На Е.

До колене нагазили във зимата
в очакване да дойде лятото
момчетата с момчета се целуваха.
Компания им правеха бандитите,
отворили очите си на четири
в очакване да минат полицаите,
които да се правят, че не знаят
как в баровете под земята
вилнеят страстите от булевардите
и как телата на красивите,
поели на плещите си товарите 
на суетата безпризорната
и мърлявата грозна самота
се покваряват бавно под неоните, 
в очакване да дойдат чудеса.
А те не идват-страх ги е от
нощите безпътните ,
от дяволските децибели на шума
и подминават, търсещи убежище
в съседни улици, където под шума
на клаксони, до колене нагазили във зимата
в очакване да дойде лятото
момчета се целуваха с момчетата....

19.12.09г. 
00.35 часа.

понеделник, 7 януари 2013 г.

Ти спиш






Голотата на тялото ти счупи дъха ми на две: едната половина излезе навън с изплашено издихание, а другата остана вътре в мен и накара сърцето ми да излезе от ритъм. Красотата ти беше безмерна… Стоях на прага на стаята, все още наполовина влязъл и те наблюдавах. А ти спеше, обич моя. Тихичко отстъпих назад, за да не те събудя и не затворих вратата (да не скърца!). С бързината на освободен от примка вятър се втурнах навън, в смълчаната жега, за да набера слънчевошарени цветя, с които да те завия. Когато се върнах разбрах, че никъде не съм ходил, защото още стоях на вратата на стаята, полувлязъл, и те гледах…
С натежали от обич нозе, пристъпих напред, подобно невяста към олтар и седнах на леглото, в краката ти. Ти спеше. Гледах те и разбирах, че винаги съм те обичал много, колкото себе си, и по-силно дори. И не само сега, а и в предишния, и в по-предишния си живот, в цялата спирала от животи. Знаех, че и във всички следващи пак ще е така. Разбрах го, докато седях и те гледах как спиш и от обич заплаках. Горещи, тежки, течни перли капеха върху краката ти и за миг си спомних за онази жена, дето със сълзите си умила нозете на Оня, който бил тръгнал да ни спасява. Но това е било отдавна и вече няма никакво значение. Той се навел и я помилвал по главата, но твоята ръка е неподвижна, ти спиш. И тогава за първи път, откакто те познавам, за първи път в този си, а и във всички останали животи (защото и ти знаеш, че се познаваме отпреди, нали?) се престраших и пожелах да те целуна.Събрах цялата си смелост, извиках и обичта си, прошепнах на ухото и молитвено изречение, заповядах на времето да спре и наклоних глава към теб, но на разстояние само един дъх от лицето ти устните ми се спряха, ударени от невидима стена. Опитах пак – отново нищо. Тогава се разярих – опитвах да целуна всяка една частица от тебе, но напразно, стената макар и невидима, беше там. Попитах те какво става, сърдиш ли ми се, а ти спеше и тогава призовах боговете на помощ, и ги чух как откликват на молбата ми, и ти разказах най-пъстрите приказки на света, всичките, и тъжните, и смешните, и ти пях песни на непознати езици, и те молих да се събудиш вече, стига ти толкова сън, и се смях като луд, и изплаках толкова сълзи, че да не ми останат за никой друг път, и ти продължаваше да спиш, и вече те държах за ръката (стената беше се стопила, от сълзите ми навярно). И пак ти говорех, целунах те даже, о, боже, целунах те и ти казах с тази целувка всичко, което не успях да ти кажа през този живот и във всички предишни, обич моя, и тогава навън непразнично заби камбана. Сепнах се. Разбрах защо си без дрехи.