Translate

събота, 27 декември 2014 г.

ГЛАВА I: КОЛЕДА

Гледам го, парализиран от щастие, как спи. Диша равно и леко, без усилие. Лицето му е детско, наистина детско, макар той самият да не е дете. Поне от няколко години. Много е красив, но красотата му е почти второстепенна. Важно е за мен, че е красив,но не е важно за никого другиго. Или така ми се ще да мисля. Искам да пикая и да си направя кафе,но не помръдвам, не искам да се буди,не още. Спи по гръб,гол, ръцете му са внимателно отпуснати по дължината на тялото му. Винаги са стиснати в юмруци,не знам защо. Внимателно повдигам края на завивката и пред очите ми се открива мъчителната,изящна мекота на кожата му.Тялото му мирише някак особено. Дори когато е взел душ- сладникава, опияняваща миризма- опитвам се да я оприлича на нещо конкретно, и не мога, изплъзва ми се, сякаш е способен да променя миризмата си, в зависимост от това в какво настроение е.Понякога е нервен и мирише на месо, на леко загниващо,сурово месо, друг път е възбуден и мирише само на тестостерон. Когато е сърдит мирише на озон. Сега спи и мирише на нещо едновременно бебешко и похотливо. Искам да изкрещя в ухото му: „Ставай!Стига спа! Губим време”, но не го правя. Той се размърдва и премята ръка през тялото ми.Не е прегръдка, но сърцето ми пропуска два или три удара. Ръката му, паднала през корема ми, тежи. Поемам си дъх и внимателно се приплъзвам надолу по матрака. Сега ръката му е точно върху слабините ми. Появи се тази сутрин, малко след пет часа. Звънял на всички домофони, само аз съм вдигнал.Странно,още като се събудих знаех, че е той. Без да паля лампи и с пресъхнало гърло преминах през стаята и отворих вратата на стаята, не усещах студа от теракота по босите си крака. Вдигнах слушалката на домофона:
-Знаеш ли колко е часът?
-Честита Коледа.
-Голям си тъпак.
-Може ли да вляза?
-Не.

неделя, 14 декември 2014 г.

ТЯЛОТО ТВОЕ НАСЪЩНО

Тялото твое насъщно не ми стига.
Ще го разкъсам.
На парчета.
Да си имам по едно. 
За всеки случай. 
И за всяко причастие.

вторник, 25 ноември 2014 г.

МАМО

МАМО,
нощ е. И 
аз отново се връщам....
и ти пак.
Каменеш на прага.
Като сенки.
Над нашата къща
твоите нощни кошмари полягат.....
А селото.
Настръхнало гледа.
И немее.Немее.
Тревожно.
Този дом.
С моите книги е беден.
И богат е. С твоята рожба.
Ще полегна. Ще ме гали.
Ръката ти в мрака. Ще се молиш.
Денят да е тъмен.Да.Почака
Нощта, да почака...
Сутринта. Аз ще бъда голям.
Ти.По-строга. От страх.
Че си смешна. Колко.
Бързо порастваме. Мамо.
Колко. Бавно. Се учим.
На нежност.

петък, 14 ноември 2014 г.

ОБЪРКВАНЕ


Русият мъх по врата ти.
Златният мъх по ръцете ти.
Потният мирис на тялото ти
и слънчевият мъх по корема ти.
Спират дъха ми в секундата
преди да разбера че
Кестенявият мъх по врата ми.
Тъмният мъх по ръцете ми.
Потният мирис на тялото ми
и черният мъх по корема ми
спират дъха ти.

вторник, 4 ноември 2014 г.

ПОСЛЕДНА СТЪПКА (фрагмент)

"Тогава, в колата, той ме попита дали им прощавам. Чух въпроса. Не го разбрах. Как така да им простя? Заради какво да им простя? Разбира се, че не им прощавам. Омразата ми към тях щяла да ми тежи. Нека. Много е дъвкана тази дума. Прошка. И много пъти е плюта. Аз имам непоносимост към преглъщането й. На прощаването трябва да се сложи край. Лицемерен акт е. Не помага, а пречи. Искането и даването на прошка са сигурен залог, че злото ще продължи да се измъква ненаказано. Легализират го. Дават му зелена светлина. Искащият тази прошка се усеща свободен за нови престъпления след получаването й. А даващият я се опитва в нея да търси спасение от бесовете си. Не искам да се срещам с тях. Не искам да им казвам в лицата, че помня какво са ми причинили. Не искам да ми се извиняват. Искам да страдат. Дори да не знаят, че страдат. Радвам се, че страдат. Така е честно. Така е справедливо. Това е моята отплата"
(фрагмент от романа ми "Последна стъпка", който може и да бъде издаден)

събота, 30 август 2014 г.

И КОГАТО ЗАВАЛИ ДЪЖД

И когато завали дъжд
и обуя гумени ботуши
и закрача в калта към гробището
и започна да ровя с две ръце пръстта
и когато те намеря там, нелепо поставен в ковчег 
и отворя капака му
и ти си вътре,нетленен
това ще е денят, в който ангелите в рая
ще ридаят, защото те отнемам от тях
и това ще е денят, в който демоните в ада
ще ридаят, защото те отнемам от тях
и аз ще ти говоря,и ти ще ме слушаш
и аз ще дъхвам топлия си дъх върху лицето ти
и ще целувам ръцете ти
и ще покрия тялото ти с тялото си
и ще те стопля
и ти ще отвориш очи
и аз ще закрещя без глас от радост
и тогава дъждът ще спре да вали
и ти ще изчезнеш
и ангелите в рая и демоните в ада ще се радват
и аз ще започна да ридая, защото те отнеха от мен
и светът ще стане на пустиня
и аз ще се моля, ще се моля, ще се моля да вали
и когато дъждът завали
и обуя гумени ботуши....

петък, 15 август 2014 г.

ТОВА Е

Жега. Излязох да ям сладолед в Confetti Gelateria на Графа. След това отидох да запаля свещ в "Свети Седмочисленици" сестра ми е Мария, има имен ден.Вървя през градинката, бързам, потя се, и чувам много, много слаб гласец, като изписукване на пиле."Моля, помогнете ми", помислих, че ми се е счуло и пак "Моля, помогнете ми". А наоколо ми няма никого.Спирам, оглеждам се, много, много, много прегърбена и много,много възрастна жена, с бастун, голяма пазарска торба, от шарените, с посивяла коса, оредяла, вързана на опашчица ми казва,говорейки ми в уважителна форма:"Моля, помогнете ми да стигна до църквата, вървях много, изгубих се, уморих се". Хващам я за ръка- изкривена от артрит, тънки, птичи кости, кожа като пергамент, топла длан.Вървим бавно.Тя не спира да ми благодари.Беше облякла нова риза, цветна, изпран и изгладен черен панталон, имаше и красиво вързан шал на врата си.Има само двайсет метра до църквата, изминахме ги за повече от пет минути. Молеше ме за почивка и се извиняваше.Аз не спирах да повтарям;"Не ми благодарете, няма за какво". Не забелязвах други хора, нямаше никого другиго на света.бяхме само аз и тази  дама. Не се заговорихме, не я питах нищо,нито тя мене...Отказа аз да й купя свещ,каза, че си е отделила стотинки, намери в чантата малко кафяво пoртмоне,подаде го на жената на касата и каза "Вземете си пари". Поиска да поседне, настаних я, запалих свещ. И се помолих не само за здравето на сестра ми, помолих се и за тази непозната,свита на две жена,помолих се и за себе си. Поисках си нещо. Ако доживея до нейните години и остана съвсем, съвсем сам, и ако пожелая да си поговоря в Бога или с Майка Му в църквата, да има и мен кой да ме придружи. На излизане минах покрай нея, още седеше на стола, държеше двете свещи в ръка.Видя ме, или ме усети, не зная, но каза: "Искам още веднъж сърдечно да Ви благодаря"....Това е.

петък, 1 август 2014 г.

ХЛЯБ

Тялото ми е хлебно.
И те обича с хлебна обич.
И иска да те засити.
Ръцете ти го раздробяват на парчета.
С трохите изписваш по земята Обичам те.
Тялото ми сияе покорено
После се отегчаваш.
С крак разритваш написаното.
Не си гладен. Тръгваш си.
След теб идват гълъби......

събота, 19 юли 2014 г.

ТОЧНО СЕГА

Точно сега:
Той лежи върху леглото ми.
Прави се, че спи.
Така отлага неизбежното.
Аз слушам соул музика.
(днес не понясям фаду)
Отварям бутилка вино.
Наливам си.
Запалвам цигара. 
Вдишвам.
Дробовете са отвикнали.
Кашлям.
В очите ми избиват сълзи.
Точно сега:
Леглото се оказва празно.
И цигарата е незапалена.
Точно сега.....

сряда, 21 май 2014 г.

ЛИЧНО Е (НЕ) ЧЕТЕТЕ

Разбира се, че имам негови снимки. Естествено, че имам. Хартиени. Стари. Цветни.Черно-бели. Не ги разглеждам. Няма смисъл. Снимките са полароидна, двуизмерна реалност. Нашата реалност беше друга. Жива. Ярка. Пълна с плът и кръв.Пълна с ЖИВОТ! Пълна с миризми, дрехи,книги, цигари, алкохол, скандали, сдобрявания, пълна с приятелството ни.Пълна с обичта ми. 
Нямам нужда от снимки за да си го спомня, за да си го представя. Нужно е само да затворя очи. Понякога даже не ги затварям, само ги присвивам. В тъмнина, в полумрак, срещу слънцето- и той оживява. До мен е.Гледа ме. Усмихва ми се с онази усмивка.Неговата. Говори ми. Нарича ме с имена, измислени специално за мен.На днешния двайсет и първи май се навършват единайсет години, откакто населявам нашата реалност сам. Единайсет години от смъртта му. Единайсет години без Боби и без огромно парче от сърцето ми.
Налях си малко вино, ще пия за теб. Изкушвам се да запаля и цигара, после се сещам, че май вече не пушиш...Обичам те, Боби! Липсваш ми!

петък, 18 април 2014 г.

УБИЙ ЛЮБИМИТЕ СИ (ЗАЩОТО АЛЪН ГИНСБЪРГ И ЛЮСИЕН КАР ВЕЧЕ ГИ НЯМА)

И все пак
ми каза, че аз съм виновен
После полегна на рамото ми.
И все пак
това беше само една от хилядите думи,
които никого си нямат и нищо не значат.
И все пак
пак той беше напълно еднакъв
със всички останали.
И все пак
имахме снимки от общи пътувания
и не говорехме за самоубийството му
И все пак
 косата му, която  не беше черна
започна пак да ме дразни.
И все  пак
нямах  нужда от него.
Казах му да си тръгва
И все пак
зад очилата очите му плачеха
зад очилата очите му плуваха.
И все пак
си тръгна, а аз се разплаках.
Той беше този, от когото имах нужда,
но когото не исках.
И все пак
изплетох мрежа,за да го върна обратно
Нарекох го свой ангел-хранител.
И все пак
когато взех ножа и ръката ми затрепери
той направи първата крачка.
И все пак
когато кръвта му изтече
аз го държах над водата.
И  все пак
когато се върнах в началото и положих
глава върху рамото му и му казах,че той е виновен...





събота, 12 април 2014 г.

МАНТРА: РОМЕО

Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.

сряда, 19 февруари 2014 г.

ОСТАНАЛОТО НЯМА НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ

Любима и на двама ни игра.Обикновено правим така. Аз едва изчаквам да минат няколко минутки след полунощ и звъня. Тя (уж изненадана) вдига телефона: Аз: Еееей, майко! Какво правиш? Тя: (уж сънена) Спя, мамо! Как какво? Аз:Как така ще спиш, майко! Имаш рожден ден! Тя: Заспала съм, мамо! Уморена съм.....Аз:Как така спиш, нали знаеш, че ще ти се обадя пръв!Тя: Знам, мамо, знам.... (смеем се и двамата). После разговорът има различни вариации. Но започвахме така. Винаги. Днес, 19.02. 2014 г. майка ми щеше да навърши 67 години! Обичам те, майко! Останалото няма никакво значение!

сряда, 1 януари 2014 г.

ДИЛЕМА

София е празна!
Аз съм пълен. С теб.
Вдишал съм те.
Заедно с жена ти.
С двете ти деца.
С кучето, с колата...
С демоните в тебе, с мрака....
Вдишал съм те. За последно.
с начинът, по който...
на високо... в мрака...
Вдишал съм те. Агресивно.
С дрехите... съблечен..
с ореола от цигарен дим.
С деликатните ти кости.
С мечтите  в бъдеще време...
С ината  да те описвам..
Вдишал съм те. Полудявам.
Дробовете ми са пълни с теб.
Ако те издишам- ще изчезнеш.
Ако не издишам- ще умра.
....умра....
........умра.....
......умр....

АМИН

И Бог създаде Любовта Ми към теб
 и видя,че това е добро, и каза:
 "Да бъде Любовта Ти." 
И аз разбрах, че думите са излишни,
 и преди да пропеят трети петли ,
се отказах от тях . 
Три пъти. 
И реших-ще те обичам действайки,
 а не говорейки. 
Амин!