Translate

вторник, 19 февруари 2013 г.

МАРИЯ, ЙОСИФ И ДРУГИТЕ , ГЛАВА 2: ЙОСИФ

Йосиф
се прибрал в ергенската си къща сам както винаги, сам както винаги бутнал тежката врата и както винаги тя му проговорила със скимтящо проскърцване. Сам легнал на твърдото легло, сложил ръце под главата си и се загледал в парчето небе,прозиращо през две дъски на покрива. И тогава, както обикновено, съвсем малко закъсняла, но никога толкова, че да си кажеш, че този път няма да дойде – неотваряйки вратата и неразмествайки въздуха с движението си из стаята, толкова била изкусна, до него полегнала самотата. Взела очите му на заем, погледнала и тя парчето небе, синият обаче не бил любимия и цвят,и затова скоро се отегчила. Приплъзнала безплътното си тяло с един дъх по-близо до неговото, почти любовно погалила ръцете му, грубите му дърводелски ръце, по разклоненията от вени се закатерила нагоре по тялото му, долепила ухо до гърдите му, със задоволство чула, че сърцето му бие напразно, не бие за никого, с един подскок се озовала в подножието на носа му и Йосиф с лекота я вдишал, поел самотата в себе си, с едно вдишване я пратил в главата си, запокитил я в мозъка си, където тя, нямайки какво да прави, една отегчена самота, се настанила удобно. И защото била гладна, а самотата се храни със спомени, извикала в съзнанието му за кой ли път спомена за майка му. И когато цялото същество на младия мъж било изпълнено с този спомен, самотата отворила уста и започнала да се храни.
Йосиф се лъжел.майка му имала коса. Дълга. Гъста и красива. Червеноогнена коса.... но той нямало как да си спомня това, нали самотата се хранела с този спомен и всеки път изяждала по парченце от него.Такава била и целта й, да изяде майка му, да я погълне изцяло, докато от нея не остане нищо, докато Йосиф не забрави и миризмата й, защото самотата много добре знаела, че докато помниш как мирише някой,ти го и обичаш.И така тя била успяла да изяде ръцете на майка му,изблизала гласа й,малко по малко, но упорито, докато той съвсем заглъхнал и Йосиф вече не го чувал в съня си,времето и помогнало да изгризе краката й, и затова Йосиф виждал нощем майка си като безгласно, безкрако и безръко нещастно подобие на живот, но по очите я познавал,виждал пламналите в жълто очи и се събуждал вцепенен и мокър, майка му искала да му каже нещо,може би, но не успявала. Но самотата била упорита и все някога щяла да успее да угаси този жълт пламък,и тогава, най-сетне Йосиф щял да бъде само нейн, щяла да се слее с него напълно и им предстоял много дълъг съвместен живот, щяла, ако днес на панаира не се била появила една мълчалива сянка със същия жълт пламък в очите си...
Самотата плеснала сърдито и беззвучно с ръце,после се усмихнала се и вече имала план,оставила се дъха на Йосиф да я изстреля обратно в стаята, пригладила невидимите си коси с ръка, облизала с език устните си, приседнала за миг в края на леглото му,собственически огледала умореното и неподвижно мъжко тяло, изкушила се да смаже сърцето му с ръце, отказала се,отворила торбата си, прехвърлила съдържанието й, намерила там отмъщението, наметнала го като наметало на плещите си, избухнала в ням смях и отново неотваряйки вратата и неразмествайки въздуха с движението си, толкова изкусна била,излязла навън.

вторник, 5 февруари 2013 г.

МАРИЯ, ЙОСИФ И ДРУГИТЕ

Три пъти била прокълната при раждането си Мария. Веднъж,когато първата глътка въздух,която поела се оказал последна за майка й, втори път,когато бабичката, която помагала при раждането изпуснала роденото наведнъж с нея момченце на пода – парализирана от наситеното жълто на очите и; и трети път,когато собствения й баща виждащ почти едновременната смърт на жена си и сина си,озверял от мъка се нахвърлил върху голото, все още кърваво телце с думите: “Проклета да си, вещице! Задето уби с тялото си майка си и ме лиши от жена никога мъж да нямаш! Проклета да си, вещице! Задето заради очите ти умря сина ми – твоят син от теб очи да отвърне! Проклета да си,вещице! Задето си кръв от кръвта ми и не мога да те убия – дълъг живот ти желая.”
Казал това – пяна избила на устата му, демоните вътре в него взели надмощие, повалили го първо на колене, после на четири крака и накъсали вика му на болка. Така безкрайното “А –а –а”, което идвало от гърдите му се смесило с “у” и после тези два звука станали единственото, което могъл да произнася. С тях изразявал всичко: - и глад, и студ, и болка, и жал. Тежестта на собственото му проклятие се оказала непосилна – никога повече не могъл да се изправи на крака. Превърнал се в куче.
В това време Мария кротко лежала близо до мъртвите топли тела на майка си и брат си. Лежала и слепите и жълти очи не мигали. Произнасяйки молитви или проклятия под нос и правейки нечетливи знаци във въздуха с пръстите на лявата си ръка бабичката – помощница грабнала детето и го понесла извън селото, към реката. Там свалила кърпата от главата си, увила с нея момиченцето, пожелала му лек път и без да го целуне по челото го пуснала във водата. Обърнала се и си тръгнала, и така не могла да види как изумената река напрегнала цялото си същество срещу неправдата и поела в обратна посока. 
И докато Мария спяла реката текла все нагоре, към дома си на върха на планината. Текла нагоре и оставяла след себе си безводни местности, мъртви риби и напукано дъно. И когато стигнала горе високо, на самия връх, от реката вече било останало съвсем малко количество вода, върхът го изпил. Умирайки реката дарила живот. И така с меко приземяване завършило първото голямо пътуване на Мария. Там, в планината, в царството на разреден въздух и видения израсла тя, там щяла и да си остане, ако страхът в съня не бил станал нетърпим. Не помнела целия сън, а само парчета от него – дървени фигурки имало в съня, прости и груби, но въпреки това живи. Сънят винаги свършвал рязко, отведнъж някак, счупен от неочаквано силен звук. Неопределим точно звук, наподобяващ лай. И този звук всеки път се струвал на Мария все по – близък и все по- страшен, докато една сутрин не издържала и по пресъхналото тяло на реката поела обратния път към ниското, бягаща без да знае от какво и незнаеща къде отива. И се оказало невярно твърдението, че пътят нагоре, към върха е труден и пълен с опасности. Мария го била покорила този връх още невръстна, с лекота, благословена с липсата на знания, очаквания, страхове и надежди. Ала сега пътят надолу, към равнината, бил труден. Тя знаела, че бяга. Надявала се звукът от съня никога да не я намери и чакала да познае дървените фигурки от съня си. 
По пътя надолу Мария се научила да не пилее думите си. Горе в планината при игривите ветрове се било случвало словесни водопади да се изсипват от устата и, дори напрягала ума си да търси и открива нови и непознати звуци, да ги подрежда в думи и така да дава изказ на емоциите си, или да изкаже чувството, родило се у нея, когато за първи път видяла лицето си в сляпото око на едно планинско езерце, което от изненада прогледнало. Но нямала думи да опише оня танц на луди пеперуди, вътре в самото си същество, когато една сутрин, някъде в средата на на спускането си, се разминала с млад мъж, нарамил наръч дърва и крачещ нагоре. И как впил за миг само настойчивото черно на очите си в лицето и. Как тогава изгубила дъх и за малко не умряла, как после се опитала да разкаже всичко това на една пчела, опрашваща цвете, и как се очудвала само, че гадинката нищо не разбира. Винаги след такъв опит разбирала с още по-голяма яснота, че е сама, празна и лека. Така си обещала никога, ама никога да не пилее думите си.
И затова,когато срещнала Йосиф в един шарен панаирен ден, когато се озовала пред черно-червено-жълтата му рогозка с наредени на нея дървени фигурки – груби, но сякаш живи, Мария го погледнала право в очите, отворила уста, поела дъх и ... замълчала.
А Йосиф, виждайки голата жена пред себе си, надничайки в очите и, в жълтите и очи,отворил уста и от там тихо, като мъртъв лист паднала една единствена думичка: “мамо”. Премигнал, но светът наоколо му не спрял да се върти, а от въртенето сякаш се размножил, появили се нови и нови светове и във всеки от тях, съвсем в самия му център стояла по една гола жена с очи, жълти като пламъка на фитил, стояла и го гледала, гола и немигаща. И във всеки от тези светове Йосиф виждал сам себе си все по- малък и по- малък. Докато в един от тях се видял вече малко момче, момченце даже и жената, която не умеела да носи товара на дрехите върху себе си, така, както с охота носела товара на въображаемата си лудост, се навела лъм малкото момченце, което уж трябвало да спи – нали всички малки момченца спят нощем – но не спяло. Докоснала го с хладни устни по челото, произнесла името му, след това заръчала да е добро дете, и послушно да бъде и да пази братчето си от ръката на баща им, чу ли сине? И се измъкнала тихо навън и той никога повече не я видял,но често прегръщал с ръцете си въздуха там, където тя стояла за последно. И знаел, че тя никога няма да се върне, защото той не бил добър син, искал, но не могъл да опази братчето си от бащината ръка. И за по-малко от една пълна смяна на сезоните един с друг момченцето умряло. Не тихо и красиво в съня си на младенец, а умряло с избълвани, оцветени в черно вътрешности. И втората жена на баща му, същата тази, която в нощта на бягството на майка им, лежала вече в бащиното легло, същата тази жена може и да скрила зад един камък в стената на стаята стръкчета суха трева, но не могла или не искала да скрие триумфа в очите си. И малкият Йосиф го видял там. И си дал сметка, че докато не угасне в очите и този триумф, то той, Йосиф няма да може нито за миг да живее спокойно. Двойната загуба му дала ранно дошла мъдрост – направила движенията на тялото му мудни, гласът – ленив, а очите му, очите, в които греела омраза, свела към земята. И мащехата му била излъгана. Повярвала, че оная луда – майка му и след смърта на онази гнусна животинка – братчето му, Йосиф не представлявал опасност. Бил луд като майка си, огън да я гори, но поне бил безопасен.
“Мамо” – произнесъл Йосиф втори път и светът отново станал един, в центъра му наистина имало гола жена с жълти очи, като майчините му, но той не бил петгодишно момченце, а вече седемнайсет годишен мъж, и жената пред него имала черна коса, а главата на майка му била гола. Затова с един замах грабнал рогозката и я метнал на раменете и, загърни се, жено! Обърнал се и смутен закрачил към дома си. След него на земята останали дървени фигурки, като изгубени. И едва когато се навела и една по една ги събрала в шепите си, Мария чула глъчката на цялата панаирна суета: чула крясъка на кокошките, помирисала пресния тор, останал от една крава, видяла и самата крава. Приканящите викове на продавачана вода обаче и дошли в повече. Сетивата и се усетили препълнени и както била коленичила, обърнала главата си в страни и повърнала.