МАМО

МАМО,
нощ е. И 
аз отново се връщам....
и ти пак.
Каменеш на прага.
Като сенки.
Над нашата къща
твоите нощни кошмари полягат.....
А селото.
Настръхнало гледа.
И немее.Немее.
Тревожно.
Този дом.
С моите книги е беден.
И богат е. С твоята рожба.
Ще полегна. Ще ме гали.
Ръката ти в мрака. Ще се молиш.
Денят да е тъмен.Да.Почака
Нощта, да почака...
Сутринта. Аз ще бъда голям.
Ти.По-строга. От страх.
Че си смешна. Колко.
Бързо порастваме. Мамо.
Колко. Бавно. Се учим.
На нежност.

ОБЪРКВАНЕ

Русият мъх по врата ти.
Златният мъх по ръцете ти.
Потният мирис на тялото ти
и слънчевият мъх по корема ти.
Спират дъха ми в секундата
преди да разбера че
Кестенявият мъх по врата ми.
Тъмният мъх по ръцете ми.
Потният мирис на тялото ми
и черният мъх по корема ми
спират дъха ти.

ПОСЛЕДНА СТЪПКА (фрагмент)

"Тогава, в колата, той ме попита дали им прощавам. Чух въпроса. Не го разбрах. Как така да им простя? Заради какво да им простя? Разбира се, че не им прощавам. Омразата ми към тях щяла да ми тежи. Нека. Много е дъвкана тази дума. Прошка. И много пъти е плюта. Аз имам непоносимост към преглъщането й. На прощаването трябва да се сложи край. Лицемерен акт е. Не помага, а пречи. Искането и даването на прошка са сигурен залог, че злото ще продължи да се измъква ненаказано. Легализират го. Дават му зелена светлина. Искащият тази прошка се усеща свободен за нови престъпления след получаването й. А даващият я се опитва в нея да търси спасение от бесовете си. Не искам да се срещам с тях. Не искам да им казвам в лицата, че помня какво са ми причинили. Не искам да ми се извиняват. Искам да страдат. Дори да не знаят, че страдат. Радвам се, че страдат. Така е честно. Така е справедливо. Това е моята отплата"

(фрагмент от романа ми "Последна стъпка", който може и да бъде издаден)