ХРОНИКА НА ЕДНО ПРЕДИЗВЕСТЕНО УВОЛНЕНИЕ

Великолепната повест на Габриел Гарсия Маркес „Хроника на една предизвестена смърт“ започва  така: „В деня, в който щяха да го убият, Сантяго Насар станал в  5.30, за да посрещне парахода, с който пристигаше епископът.  Сънувал, че прекосява гора от  огромни смокинови дървета, над която ръми ситен дъждец, и за миг се почувствал щастлив в съня си, но се събудил с усещането, че целият е оплескан с птичи курешки. “  Припомням си това начало не само от любов към литературата, а и в контекста на вчерашното не толкова внезапно уволнение на Мирослав Боршош като директор на НДК. Не е толкова внезапно, защото в последните два месеца той беше подложен на системно мятане на кал от жълто- кафяви вестници, сайтове и сайтчета, които ни готвеха за предстоящия тъжен финал, заливайки ни с коктейл от  внушения, откровени лъжи, манипулации и прогнози за съд и прокуратура. Мисля,че самият Боршош е знаел, че сяда на ветровито място, че заема ветровит пост. С поведението си успя да капитализира силна обществена подкрепа. За около трите години, в които управляваше НДК дворецът стана истинско средище на културата. Не е нужно, но заради популярният синдром на късата родна памет, ще припомня какво успя да свърши той: създаде първият и единствен по рода си Национален център за книгата. И отсрами държавата и подчиненото й Министерство на културата, чиято грижа е въпросния център. Отсрами ги с отношението към българските писатели, с включване на преводи от техни книги на английски език в специални каталози, които да бъдат представени на големите международни панаири на книгата, с  истински професионалисти, начело на този център- като Светлозар Желев и Михаела Петрова. Създаде на дела, не на думи, първия и единствен в България денонощен книжен клуб „Перото“. „Перото“, начело с мениджърския си екип Деница Аргиропулус и Мариан Бозуков, които работят наистина денонощно, без почивен ден, за да се осъществяват всички културни инициативи, за които, повярвайте ми, има огромен глад, и то хроничен. Изреждам, без претенции за изчерпателност- годишните литературни награди, които събираха на едно място писатели и поети като Георги Господинов, Надежда Радулова, Деян Енев,  софийският фестивал на литературата, чудесно менажиран от Теодора Радева. Фестивал, който дава сцена на всички добори литературни дебюти.  С малко думи и много дела Мирослав Боршош създаде не един, не два, а три работещи театъра на  територията на Двореца. Три театъра – Нов театър, театърът за танцови и алтернативни представления ДНК, и последен в списъка, но  безкрайно важен- театър Азарян. Театър, вкойто си дадоха среща талантите на  художника Никола Тороманов, режисьорите Явор Гърдев, Веселка Кунчева, Лилия Абаджиева, Стилиян Петров,  драсматурга Яна Борисова, както и актьорите Снежина Петрова, Захари Бахаров, Деян Донков, Иван Бърнев, Светлана Янчева, Владимир Пенев. В театър „Азарян“ се играят Чехов, Бекет, Шекспир, Дюра. През неговото ръководство кино „Люмиер“ си върна облика на любимо филмотечно кино на столичани и гости на София, чалгата беше безапелативно и завинаги уволена от залите на НДК, на нейно място се настаниха добрият вкус, сесиите за подкрепа на късометражно, документално и игрално кино, както и още едно отвоювано от пошлия вкус пространство – Клуб 42. Няма да споменавам културните събития, които той наследи, и към които се отнесе с необходимото уважение, и не попречи на съществуването им, а ги подкрепяше. Винаги лично, винаги с присъствието си – София Филм фест, Панаир на книгата – зимно и пролетно издание, Киномания, и още, и още. Потребителите на всички видове изкуства бяхме добре дошли в НДК по всяко време на денонощието, и много често, почти винаги Боршош беше там. Мисля, че няма да е пресилено, ако напиша, че за трите години негово управление скоро ще се говори като за „ерата Боршош“. Не съм наясно с мотивите  й, няма да влизам в конспиративни теории, но мисля, че госпожа министърката Павлова бърка с уволнението му. Ще ми се поребителите на изкуство да можем да блокираме Парламента, да напишем петиция, да го подкрепим. Ще ми се, но не вярвам. Лято е, жега е, всяко чудо е само за три дни. Именно затова написах този текст. Не да казвам кой е крив, кой – прав, не да размахвам показалец, а защото това мога лично аз да направя – да изрязя позиция. И последно –  само веднъж съм виждал г-н. Боршош, не ми е приятел, не ми дължи нищо, не му дължа нищо, не съм таен или явен пиар... това уточнение не е за читателите, а за троловете и хейтърите.  Весело лято, госпожи и господа, весело и културно.

 

 

 

(ОЩЕ ЕДНА) БУРЯ В ЧАША ПАРАД

малко неща се промеиха.Това е мой текст отпреди една година. Мисля веднъж годишно да го надргаждам. Може да излезе нещо смислено, нещо което да осмисли и мен, и четящите го, а може и да не. За тези близо дванайсет  месеца в една еднавко обичана и мразена държава, отвъд Океана  един смел чернокож Президент узакони правото, а не привилегията на лица от един и същи пол да сключват брак. Шеше да е привилегия, и да ощетява хетереосексуалните двойки, ако например еднополовите не плащаха данъци. Отново в тази далечна държава преди дни се състоя немислима за всеки, способен на емпатия човек, касапница. Един тежковъоръжен мъж превърна един гей бар в кланица. В родината ми в НК  все още няма текст, който да разпознава престъпленията от омраза като такива. Все още нито един действащ политик освен Радан Кънев не се изказа смислено,достойно. Осем години след като двама убиха студент по медицина, защото приличал на гей, присъдите им не са окончателни. Дванайсет месеца след текста ми "Буря в чаша парад" продължавам да срещам добре или зле прикрита към  мен омраза сред хора, които мисля като свои приятели. Уж всичко е наред, уж сме близки, уж си помагаме в трудности, но ако случайно или не разговорът премине към  хомоксексуалност, става напрегнато. Сменят се мимики, интонации, погледи се втърдяват.
 Срешнах обаче и нови приятели, за които съм добре дошъл такъв, какъвто съм.Срещнах и някой,който не ме оставя безразличен, издадох роман, довърших (не сам) следващ текст за театър.Не знам дали ще отида на утрешния парад. Причините са същите като миналогодишните.



Българското общество като цяло, и особено медийната му част, всяка година в предпоследната седмица на месец юни живее в особеното, трескаво състояния на болезнено Deja - vu. Нещо вече се е случило, нещо вече е било, и сега по натрапчив начин се случва отново. За осма поредна година в София ще се случи гей-парад. Отворете сайтовете на които и да е големи или малки медии. Новините в кавички и тази година са като новините в кавички през миналата, а те като новините в кавички през по- миналата. И така не до края на света, а до началото, до първия парад. Водещи телевизии, вкопчени в жаждата за рейтинг организират предавания с гръмкото заглавие "За или против". Освен наливане на вода в пълна мелница тези предавания не носят нищо на никого. Събитието е разрешено. Да обявиш темата за  нещо, което е разрешено, или против същото това нещо, е безмсислено. Да си хомосексуален в България не е престъпление по силата на НК от далечната 1968 година. Думата парад нервира много жители на София и страната, макар, че парад има само в столицата ни. Нервира едни, а агресира други. Тя има негативна конотация. Мутрите парадират с колите си, което е гадно. Кифлите парадират с дрехите си, което е пак гадно. А хомосексуалните - с ориентацията си, което е доста гадно. И е доста  трудно да се обясни, да се сведе до съзнанието на противниците на парада защо е нужно да има камион-платформа, на който под звуците на техно музика да танцуват полу голи трансексуални мъже. Аз също не намирам обяснение. Никакво. И все си обещавам да попитам някой от организаторите, и все забравям. Бил съм на един такъв парад. Беше страшно. Беше 2009 година. Полицаите, които ни охраняваха бяха повече от нас, участниците. Минахме възможно най- бързо по начертания маршрут. Нямаше нищо празнично в това шествие. Нищо. Адреналинът ми беше достигнал пределни нива. Сърцето ми беше заседнало в гърлото, и не можех нито да го глътна обратно, нито да го изплюя. Агитка от скинари ни следваше неотлъчно. Опитаха се да стигнат до нас. Полицаите не позволиха. Замеряха ни с камъни. До мен вървеше моя приятелка, бяла,образована, хетеросексуална. Тя ми каза, че страшно е било  на първия парад, през 2008. Тогава участниците били замеряни с коктейли "Молотов". На финалната точка организаторите бяха осигурили таксита, които ни отвеждаха до безопасни дестинации, до домовете ни. Почувствах се още по- ужасно. Страхът ми не стихваше. Мразех се заради това, че се страхувам. На света няма по- ужасно чувство от това. Да се страхуваш за за физическата си неприкосновеност, за живота си заради това, което си. Иначе считам себе си за късметлия. По време на порастването ми имах до себе си най- добрия сред добрите приятел,  който ценеше и обичаше в мен ума ми, и не го беше грижа за сексуалната ми ориентация. Така се случи, че и след това попадах, или търсех да попадна сред хора, за които не е чак толкова важно кой с кого си ляга, а кой какво умее да върши. Разбира се, търпя умните или дебелашките шеги на приятелите си, но и аз се шегувам с тях. Казвам им, че много ги обичам, и ценя, и разбирам, и нямам нищо против това, че са хетеросексуални, но ми идва малко в повече да  се демонстрират така по улиците, да се държат за ръка, да се прегъшат, или целуват. Приканвам ги да го правят в домовете си.  Изричам тези думи сериозно. След първоначалното им смайване настъпва взрив от смях. Тогава само вметвам, че вече знаят, макар и повърхностно, как се чувстат едни други хора след подобни коментари. А и имам развито в себе си много силно чувство за самоирония. То не ми пречи. Помага ми. Не съм, или не съм усетил да съм дискриминиран по този признак. Не бих го и позволил. Давам си ясна сметка, че този текст е нож с две остриета. Че може и вероятно ще бъде прочетен превратно.  Това няма никакво значение. Само аз си знам през какво съм минал, осъзнавайки цялата необратимост на това да си различен. Не изживявам себе си като жертва. Тази различност ми е дадена, с нея съм роден, не съм молил за нея, не съм я искал. Понякога си мисля, че ако можех да избирам, нямаше да избера да съм това, което съм. Плод съм на хетеросексуална любов, брат ми и сестра ми имат семейства и деца, случвало ми се е много силно да искам и аз от същото. От тази доза нормалност. Но не съм се мразил заради това, което съм, приел съм факта, живея с него. Гледки на семейства с малки или големи деца и ме радват, и ме натъжават. Съзнавам собствената си самотност. В страни от всички популярни твърдения, мисля, че едно дете трябва да има майка и татко. Не майка и майка. И не татко и татко. Не влизам в спорове, не забранявам на нито една гей двойка сама да решава за себе си. Ако отида на парада в събота, ще е не защото искам да (се) самопарадирам. И не защото обичам скинари да ме псуват, да искат да ме ритат, бият, палят... Ако отида, ще е защото искам, ако след време срещна някого,когото да обичам, и с когото да искам да прекрарам част от живота си, да можем законно да имаме общ дом, ако той се разболее тежко - в болницата и пред закона да съм някой, а не никой. Да мога да получавам информация за състояниято му. Ако той умре,случва се, да мога да го погреба. Ако с мен се случи същото- той да има съшите права. Ако отида на парада в събота няма да е, защото празнувам, а защото все още се страхувам.

НЕ МОГА ДА ПИША ЗА КРИКОР АЗАРЯН

Не мога да пиша за Крикор Азарян. Не мога и това си е. Почвам няколко пъти. И няколко пъти трия всичко написано. Защото съм сам пред белия лист и пред ужаса да започна да натискам клавишите... Пръстите ми увисват сковано, кръжат колебливо. Отказват се. Бутонът Del ми се присмива и изтрива всеки написан знак. Как да пиша за Коко, не знам...
Думите ми се струват клиширани, плоски, лишени от смисъл.
Как да пиша за срещите си него, за годините в Академията - това са лични неща, не искам да бъдат четени. Ревнив съм към тях. Искам ги само за себе си. Боли ме, като се сещам за болестта му, за това как и кои хора го изгониха от там. И как той реагира на цялта помия, която му изляха: кротко. Смирено. За огромната любов и подкрепа, коятому даде целият театрален свят, за безграничната обич на съпругата му - поетесата Валентина Радинска, към него.
За таланта му, за човеколюбието, за мъдростта, за това колко много, колко много, колко много го обичаме. Не само аз, а всички. Всички негови студенти – мисля, че сме девет класа, как го обожават всички, всички, всички актьори, сценографи, композитори, технически служби, с които е работил. Трудно ми е да опиша как, като бях първокурсник, излязох от негов спектакъл в театъра на Армията, става дума за „Буре барут”, защото този спектакъл разказваше моята лична история, парчета от моя живот, и как не можех да гледам, и как се почувствах,  как повърнах от ужас в тоалетната, как не можех да не гледам и се върнах в салона. Страх ме е, че ще превърна в обикновени всички необикновени часове, прекарани с него. Как сме се чувствали, обичани от Професора си. Как сме виждали в очите му, че ни обича... Опасявам се, че ще звучи сладникаво да описвам търпението, с което се отнасяше към  недостатъците в актьорските и режисьорските ни работи, как пламваха очите му, как се променяше гласът му, как тялото му ставаше друго, когато видеше в нечия работа искрица истински театър. Беше съвсем в реда на нещата, който и да е от нас, да мине през театъра на Армията, той беще там, той винаги беше там, да се качи в кабинета му и да се похвали, да сподели, да се оплаче. Никога не върна никого, никого не остави неизслушан, неразбран. Идваше да гледа премиерите ни не само в София, даже не само в страната. Щом чуехме смеха му от салона, неповторимия Азарянов смях - се случваше чудо. Растяха ни криле, съмнението си отиваше посрамено. Години по-късно  се запитах той, който беше в състояние на поеме, да приеме, да погълне всяка една наша болка, да я отнеме от нас, той при кого ли е ходил на споделя своите болки... И тогава благодарих, на ум, защото това е лична работа, на Валя.
Смъртта му не се оказа никаква пречка за нашата Любов към него, нито сложи край на общуването ни с него.Правим го непрекъснато.Мога да говоря много за него. Не с часове. А с дни. Буквално. И го правя. С радост. Всички го правим. Всички негови ученици. Когато се съберем на редовните си срещи на класа/класовете, ние не само споделяме новини за самите себе си, не само говорим за него, говорим с него. И не е налудно, а естествено някак.
Или когато в Младежкия театър или в театъра на Армията, или в Народния театър  празнуваме рождения му ден. Да празнуваш рожден ден на някой, който вече не е между живите, е страхотна работа, честна дума. Да смениш плача, вайкането, оплакването с разговори за Учителя – това лекува тъгата ни. Намалява, макар и за няколко часа, усещането за липсата му. А тя е огромна. Като бездна е. Като черна дупка. Празнуваме, оживяваме парчетата реалност, които сме населявали заедно, вярваме в магията, дадена ни от него, и той оживява. Усещаме го. Наоколо е. Чуваме гласа му, виждаме очите му, наречени скоро от един поет „глас като шкурка, очи като кадифе”. Тези срещи ще продължават. И както във филма на Трюфо, „451 по Фаренхайт”, скрити високо в планината, група избягали хора пазят силата на  словото научавайки наизуст и повтаряйки цели произведения на Шекспир, така и ние на днешната си среща ще седнем заедно, и ще извадим от паметта си всичките си любими истории с него, ще ги оживим, ще ги разкажем, знаем ги наизуст, ще ги изиграем.
И с радост ще установим, че и през 2016-а година той е тук, той е с нас и ни обича.
Честит рожден ден,Професоре. Липсвате ни, обичаме Ви. Знаем, че ни се радвате, и бдите над нас!