Translate

вторник, 19 февруари 2013 г.

МАРИЯ, ЙОСИФ И ДРУГИТЕ , ГЛАВА 2: ЙОСИФ

Йосиф
се прибрал в ергенската си къща сам както винаги, сам както винаги бутнал тежката врата и както винаги тя му проговорила със скимтящо проскърцване. Сам легнал на твърдото легло, сложил ръце под главата си и се загледал в парчето небе,прозиращо през две дъски на покрива. И тогава, както обикновено, съвсем малко закъсняла, но никога толкова, че да си кажеш, че този път няма да дойде – неотваряйки вратата и неразмествайки въздуха с движението си из стаята, толкова била изкусна, до него полегнала самотата. Взела очите му на заем, погледнала и тя парчето небе, синият обаче не бил любимия и цвят,и затова скоро се отегчила. Приплъзнала безплътното си тяло с един дъх по-близо до неговото, почти любовно погалила ръцете му, грубите му дърводелски ръце, по разклоненията от вени се закатерила нагоре по тялото му, долепила ухо до гърдите му, със задоволство чула, че сърцето му бие напразно, не бие за никого, с един подскок се озовала в подножието на носа му и Йосиф с лекота я вдишал, поел самотата в себе си, с едно вдишване я пратил в главата си, запокитил я в мозъка си, където тя, нямайки какво да прави, една отегчена самота, се настанила удобно. И защото била гладна, а самотата се храни със спомени, извикала в съзнанието му за кой ли път спомена за майка му. И когато цялото същество на младия мъж било изпълнено с този спомен, самотата отворила уста и започнала да се храни.
Йосиф се лъжел.майка му имала коса. Дълга. Гъста и красива. Червеноогнена коса.... но той нямало как да си спомня това, нали самотата се хранела с този спомен и всеки път изяждала по парченце от него.Такава била и целта й, да изяде майка му, да я погълне изцяло, докато от нея не остане нищо, докато Йосиф не забрави и миризмата й, защото самотата много добре знаела, че докато помниш как мирише някой,ти го и обичаш.И така тя била успяла да изяде ръцете на майка му,изблизала гласа й,малко по малко, но упорито, докато той съвсем заглъхнал и Йосиф вече не го чувал в съня си,времето и помогнало да изгризе краката й, и затова Йосиф виждал нощем майка си като безгласно, безкрако и безръко нещастно подобие на живот, но по очите я познавал,виждал пламналите в жълто очи и се събуждал вцепенен и мокър, майка му искала да му каже нещо,може би, но не успявала. Но самотата била упорита и все някога щяла да успее да угаси този жълт пламък,и тогава, най-сетне Йосиф щял да бъде само нейн, щяла да се слее с него напълно и им предстоял много дълъг съвместен живот, щяла, ако днес на панаира не се била появила една мълчалива сянка със същия жълт пламък в очите си...
Самотата плеснала сърдито и беззвучно с ръце,после се усмихнала се и вече имала план,оставила се дъха на Йосиф да я изстреля обратно в стаята, пригладила невидимите си коси с ръка, облизала с език устните си, приседнала за миг в края на леглото му,собственически огледала умореното и неподвижно мъжко тяло, изкушила се да смаже сърцето му с ръце, отказала се,отворила торбата си, прехвърлила съдържанието й, намерила там отмъщението, наметнала го като наметало на плещите си, избухнала в ням смях и отново неотваряйки вратата и неразмествайки въздуха с движението си, толкова изкусна била,излязла навън.

Няма коментари:

Публикуване на коментар