ЕМИЛИЯ

Името и беше Емилия, но никой не я наричаше така, пък и тя самата нямаше нищо против да остане без него. Беше едно от нещата, които родителите и и бяха завещали заедно с луничките около носа и леко хлътналите рамене, без да я питат иска ли да прекара в тяхната компания целия си живот или не. Всички я наричаха Продавачката на любов.
Появи се в града заедно с една буря година или две след като комунистите с кървав преврат успяха най–накрая да се доберат до властта.Казваха, че го правят в името на народа, но никой, разбира се не им повярва. Дъждът с немилостивите си водни камшици шибаше земята с такава сила, сякаш самата Пресвета майка беше решила заради едничкото си чедо да издави със сълзите си цялото грешно човешко племе. По– суеверните се прибираха в домовете си, палеха свещи и проснати ничком, със задници, смешно щръкнали към небето, се молеха на Бог да им прости. И точно когато небесните ангели се надпреварваха кой по– оглушителни гръмотевици да метне върху лицето на тази грешница, земята,и когато въпреки ранния следобеден час беше вече тъмно, пробивайки дебелата пелерина от дъжд, в средата на главната улица, съвсем близо го сградата на градската управа, като в картина на смахнат се появи едно видение, което с набита в раменете глава бореше небесния гняв, спираше се за секунда и отново продължаваше обречения си поход.Чак, когато падна по очи (привиденията просто не падат), от сградата на градската управа изтичаха двама мъже и внесоха мокрия черен вързоп. Вътре, на колебливата светлина от една газена лампа видяха, че привидението всъщност е жена, момиче по-скоро, облечено в черна вълнена рокля (вълна? през август?), наметнато с черен шал и здраво, сякаш от това зависи живота му, стиснало в ръце овехтяла пътна чанта, също черна.Свестиха я като единия от мъжете, пазач някакъв в градчето, я беше изправил до положение полуседнала и я стискаше ритмично през чупливо крехкия кръст с такава сила, че се потеше, а другия(самия кмет) му помагаше, правейки нищо.Усилията им се увенчаха с успех, защото тя пое дъх колебливо в началото, на алчни глътки после, изплю малко вода и отвори очи.Добра работа, рекоха си и тъкмо се канеха да и се накарат едно хубаво, задето е тръгнала сама в това дяволско време, и въобще знае ли къде отива, когато неизречените думи онемяха в устите им.Видяха очите и. Котка, помисли си единия, пантера, прошепна пресъхналото гърло на втория.Странни очи имаше новодошлата–зелени с вертикални ивици, които сякаш пробиваха дупки надълбоко в душата ти и виждат неща, които ти самия не искаш да виждаш.Отказа да говори, остана няма при кавалкадата им от въпроси, и точно, когато решиха, че освен няма е и глуха, тя протегна птицеподобната си бяла ръчица към масата, и тъй като там освен листа и перодръжка нямаше нищо друго, двамата мъже разбраха, че тя иска да им напише нещо. Пое внимателно листа и след двеминутно скърцане , все още мокра и изплашена го върна с трепереща ръка на пазача.Пазачът,който познаваше по зездите какво ще бъде времето, но непознавайки буквите, го връчи на кмета. Върху листа зеленоокото привидение беше написало с букви ситни като бисер и толова красиви
“Моля, помогнете ми, родителите ми са мъртви”, и заплака.
Така Емилия остана в града ни, мълчаливо, както беше дошла. Говореше се, че пазачът бил казал, че черната чанта, дето така здраво стискала била пълна със златни монети, и с тях си купила къщичката, онази малката, там, дето реката прави завой. Други пък твърдяха, че сам кмета се възползвал от нейните услуги, и толкова му се усладила тая работа, че и дал заем. Аз обаче знам, че в градчета като нашето, в мъничките градчета слуховете са нещо тъй естествено, както и самото дишане. 
Продавачката на любов бързо стана любимка на мъжете от градчето, нещо повече, стана тяхна галеница…
Жените обаче, бяха съвсем друга работа. Малко време им трябваше , за да разберат каква точно е новодошлата. Не нададоха писъци и врява, не заоплакваха съдбата си, не хокаха мъжете си, не. Една неделна сутрин обаче къщите около завоя на реката осъмнаха събудени от силен кристален звук, който се повтаряше пак, и пак, и пак. Около къщата на продавачката на любов се бяха строили като на военно сражение десетина хлапета с велосипеди, и като по команда обстрелваха прозорците на къщата и с камъни. Тя се появи на верандата, невъзмутима и мълчалива както винаги, и стоя там докато хлапетата не се умориха да мятат камъни.Не помръдна даже, когато един камък се вряза в дясната и скула, малко под окото, просто стоеше там, елегантно облечена, с изрядна прическа, нищо, че беше едва шест сутринта, стоеше и наблюдаваше хлапетата, а те, насъскани от майките си, мятаха камъни, сякаш от това зависи отиването им в Рая. Мятаха камъни и се правеха, че не я виждат, но когато това мълчаливо привидвние с изрядна прическа и огнен цвят на косите започна и да се усмихва, нервите им не издържаха, яхнаха велосипедите си, и отпрашиха, бълвайки ругатни, а тя, все така усмихната, влезе у дома си и се зае да вари чай.
И никак не се показа изненадана, когато след около час (в малките градчета това е предостатъчно време) странна процесия спря пред дома и. Десетина бащи, стиснали здраво по едно момчешко ухо в ръка, застанаха почтително до оградата и чакаха да бъдат забелязани. На хлапаците им се наложи да произнасят думички като “Извинете госпожо”, “Не знам какво ме прихвана” и други такива, наложи им се също така цяло лято да дават от джобните си пари, но след два дни прозорците в дома на Продавачката на любов се усмихваха с нови стъкла, и доколкото си спомням никога повече не се наложи разгневени бащи да дърпат яростно нечии момчешки уши.
Така бунтът на майките в градчето беше потушен мълчаливо, а жените с учудване забелязваха нечувани промени у мъжете си- изчезваха един по един грозни навици-в градчето като цяло се чуваха вече по-малко псувни, имаше по-малко сбивания, и в неделни следобеди голяма част от мъжете се къпеха, бръснеха, слагаха нови дрехи, да, да, точно тези, с които сутринта бяха ходили на църква, и един по един, в точно определени часове се оправяха в посока завоя на реката…
Жените май нямаха нищо против, защото всяка умна жена предпочита да има у дома един окъпан и ухаещ на сапун мъж, отколкото воняща на пот свиня, това е ясно. Не че я обичаха, не, но свикнаха с присъствието и, не го коментираха и така живееха добре.
Големият дъжд промени всичко. 
Седмица някъде преди да се случи това Майката казваше, че имала лош сън, много лош сън, който я карал да се буди посред нощ ужасена и задъхана, но сънят винаги успявал да се изплъзне изпод клепачите и, всеки път щом ококорвала очи. Казваха и Майката, защото беше толкова стара, че никой не помнеше името и, нито пък знаеше броя на годините и, включително тя самата. Беше достолепна четирийсет килограмова старица, с лице с цвят на изсушен пергамент и странни, неразбираеми татуировки на двете бузи. Хората в градчето я уважаваха и малко се бояха от нея. Когато на неделната литургия Майката нетърпеливо прекъсната скучната проповед на отчето и с ясен глас заяви, че над града тегне нещастие, повярваха и всички, защото всички си спомняха как със същия ясен глас преди година –две рече, че на оня, там, в столицата, в двореца му остават някакви си дни живот и царуване, била го сънувала, и тогава всички и се смяха, и тайно я сочеха с пръст, но това не трая дълго. Разказа за съня си в понеделник, а в петък главата на монарха вече се пулеше отрязана и безока от един балкон на двореца, а площада пред самия дворец се казваше вече “Република”, и комунистите бяха дошли на власт.
Хората се прибраха по домовете си омърлушени и сприхави, и зачакаха. Не се наложи дълго да чакат, в сряда точно щом сирената на фабриката за консерви зави, сигнализирайки, че е време за обедна почивка, и стотина гладни работници бързо се отправиха към столовата, изведнъж земята под краката им се разлюля, забуча, хората се спряха вкаменени, неспособни да реагират, от небето насред полет падаха птици, вече мъртви, с изпръснали очи, слънцето стана мръсно жълто, замята спря да се тресе, и изведнъж заваля, не, рукна, не, изсипа се огромно количество вода, от водата не се виждаше нищо, водата нямаше цвят и мирис,но имаше някаква ужасяваща плътност,която объркваше сетивата,спираше въздуха, караше те да ослепееш… И всичко това се случваше тихо, разбирате ли, сякаш плътността на водата поглъщаше всеки шум, и това беше най-страшното. Хората отваряха усти да закрещят, а не издаваха и звук, самият дъжд падаше безшумно, за градчето беше дошъл Апокалипсиса…
Дъждът спря така внезапно, както беше и започнал, спря без предупреждение, без да намалява. В един миг целия свят се давеше под струите му, в следващия вече бе спрял, хората отново чуваха и говореха, и видяха, че от града им почти нищо не е останало, нямаше я сградата на градската управа, фабриката липсваше, нямаше я църквата, както и повече от половината къщи, и повече от половината население. Сега останалите живи жени отвориха усти, и заоплакваха мъртвите си, и толкова голяма бе мъката им, и толкова много, че самото Слънце се скри зад облак, и остана така скрито дълго време. А къщата на завоя на реката стоеше непокътната, и неколцина от жените я забелязаха, и лицата им черни от мъка, сега чернееха от ярост, чернееха от бяс, и жените, полудели от скръб, и с ноздри, разтворени в предчувствие на миризмата на кръв, тръгнаха като стадо зомбита към къщата и, мъжете, уплашени от тях заотстъпваха, и им правеха място, и жените мърмореха под нос проклятия някакви , и никой не се опита да ги спре, трябваше им виновен някой за сполетялото ги нещастие, и го бяха открили, ето я, тя е виновна, курвата, белязаната, нямата, рижата, дето им отмъква вече толкова години мъжете тя им докара този потоп, но стига толкоз , и нашето търпение има край, и вече наближаваха къщата и,курвенската и къща, когато верандата се отвори, и се показа тя. Рижата и коса, както обикновено, пристегната в грижлива прическа, облечена с пенюар, носи в ръцете си черна кожена чанта. Жените се спряха, плахи, за първи път я виждаха, тя беше красива, и …някак чиста, и излъчваше доброта, и плачеше, и те и направиха място,и я пуснаха между себе си, мъжете от долната страна на улицата мислеха, че това е краят и, някои свалиха шапки и се прекръстиха, а тя отвори черната си чанта, и оттам вадеше пари-хартиени, и златни, и сребърни, и бижута вадеше, и вървеше напред проститутката- светица, и раздаваше спестяванията си, и помагаше на нещастните хора в този нещастен градец да се опитат да започнат живота си отначало, и после се спря, свлече се на мястото на църквата, и вдигна нагоре ръце, към небето ги вдигна, и остана така цели сто дни, безмълвна статуя на болката и отчаянието, и никой не можеше да я мръдне оттам, и след сто дни, вече не слаба, а мършава се надигна, падна, защото беше забравила да ходи, запълзя и с пълзене се добра до къщичката си, легна в леглото си и не стана следващите сто дни, и не прие никого,и почти не ядеше, и мъката на целия град нейна собствена,и умря заедно със всички умрели по време на Големия дъжд, и после дойдоха в къщичката и неколцина жени, и не си тръгнаха оттам, докато не я склониха да идва на черква, и я наричаха благодетелко наша, и и целуваха ръка, и деца на нейно име кръщаваха, и два пъти дори тя самата стана кръстница, и на черква редовно идеше, и пак започна да приема мъже, и така минаха години, Продавачката на любов като че ли не остаряваше, клиенти и станаха онези момченца, дето преди години с камъни бяха натрошили прозорците и, и техните синове също, и имаше в тази жена някаква магия, която не и даваше да остарее, която я правеше да не е покварена,и мъжете не я разбираха тази магия, но и се подчиняваха, и тогава се заговори, че в градчето щял да дойде Той.
Всички знаеха името му, но го ненавиждаха, и затова му даваха други имена- наричаха го Звяра, Вожда, Ястреба, Окото, Него, но най-разпространения му прякор си остана Той.Той, мъжът с хилядите имена, мъжът, дето не го лови куршум. Мъжът, който както разправяха, сам обезглавил Монарха, Той- сегашния господар на Републиката, тук, в нашето градче? Абсурд!
Но беше истина, Той беше дошъл в близкия курорт да лекува нервното си неразположение с минерална вода, и естествено беше чувал за градчето ни, пометено от Големия дъжд, но аз мисля, че Той дойде при нас, воден от съдбата си.
Никой не се учуди, когато огромната правителствена кола, вишнево червена, а не черна, спря огромната си муцуна, вдигайки стълб от прах, пред къщичката на завоя на реката. Не си и помислхме, че славата на Продавачката на любов може да остане неразнесена из цялата страна, още повече след благоденствията и след Апокалипсиса, новините се разпространяваха бързо, някои даже имаха в домовете си чудновати правоъгълници от дърво, дето онази сила, караща малки стъклени клъбца да светят, кара тях да говорят и пеят, но чак самият Той да чуе за нея…
Беше вече дошло онова време от деня, когато той още не си е отишъл, но неговата сестра,нощта, вече идвала, и докато се прегръщат за няколкото минути, докато са заедно, Той слязъл от колата, с едно кимване на глава отпратил свитата от охранители, свалил шапката си, и влязъл. Бил достолепен седемдесет годишен мъж, косата на главата му още била с цвят на гарван, а и с потентността нямал проблеми,последната му засега жена била по-млада от него с четирийсет и една години, и само преди месец била родила. Детето, разбира се умряло, както това се случвало вече единайсет пъти досега, и той бил бесен от гняв, вече бил разбрал, че със смъртта му ще рухне една цяла империя, защото в нея нямало да се влива струйка свежа негова кръв. Какво ли не бил опитвал-лекарства, баяния, магии, терапии, нищо не помагало-децата му мрели като добитък по време на суша, а Той сменял жените си, биел ги, ругаел като обезумял, напивал се, подлагал се на диети, които убивали тялото му, но нищо не помагало. Сега бил дошъл тук, при тази прословута жена да се позабавлява, та дано в пламъка на страстта, пламъкът на болката му се успокои.
Тя го срещнала на вратата на верандата, така както вече петдесет години посрещала мъжете, идвайки при нея, за да получат нещо, което собствените  им жени не били в състояние да им дадат. Никой не знаел как, но тя им давала Любов, и всички знаели, че парите, които оставяли на шкафчето и са мизерна сума за онова блаженство на духа, което им дарявала. Кимнала му с глава и той я последвал в полумрака на стаята, която била абсолютно празна, имало вътре само едно кръгло легло, застлано в сатен с цвят на праскова, голямо огледало лявата стена, и едно нощно шкафче. Подът бил застлан със свежи цветя.
За първи път косата и не била прибрана в прическа и огнен водопад се стелел по гърба и, не го гледала в очите, когато му подала чашата с вино, но ръката и не трепнала и Той оценил това, дръпнал я властно към себе си, разкъсал ризата и, и тя му се отдала, отдала му се по всички начини, които била научила от годините практика, отдала му се, но не като порочна жена, а като девственица,и Той осъзнал това, и и отговорил с поведение, достойно за девица. Скоро въздухът около им трептял наелектризиран, пердето на прозореца се местело, сякаш от неспокойна въздишка, а навън нямало вятър, те се любели пак, и пак, и пак, и когато зората надникнала в стаята Той спял на леглото и, първия мъж, на когото тази чест била оказана, а тя гола и стройна в средата на стаята се обливала с вода от един тас, стъпила направо на пода,после още мокра, коленичила до леглото, извадила изпод него една чанта, същата, от която преди години вадила пари и скъпоценности, същата, с която преди петдесет години била дошла в градчето, извадила оттам бяла рокля, от която се носел лек мирис на мухъл, облякла я, била спокойна, от вазата на на шкафчето извадила нож, ръката и се сключила около него, устните и се изкривили в суха гримаса, нещо в гърлото и изскърцало от почуда, защото гласът, който тя насила държала заключен половин век, излизал навън, искала да извика, но само прошепнала “да”, Той отворил очи, втренчил се в нея, но не помръднал, вцепенил се, познал я, познал роклята, видял странните и котешки очи, и разбрал, че е дошъл тук да умре…
“Да” прошепнала тя и вдигнала високо ръка, и замахнала, и ръката и с ножа потънала в тялото му, и това “да“било за него, онова” да”, което тя така и не могла да произнесе преди петдесет години, когато Той не дошъл на сватбата им, а я оставил сама и невярваща пред олтара, едва шестнайсет годишна, а сега тя вдигала и спускала ръка, докато сватбената и рокля не станала червена, и чак след това заплакала, плачела за себе си, за погубения си живот, плачела и за него, за единствения мъж, който някога била обичала, за неродените си деца плачела, за това, че Той избрал въоръжената борба и политиката вместо нея,плачела, защото една идея и отнела правото да бъде щастлива, плачела и му говорела, казала му всичко, което искала да му каже през тези петдесет години, после го взела в ръце, замилвала косите му, челото му, целувала го навсякъде, наричала го с имена,които сега измисляла за него, и продължавала да му говори, когато охранителите му разбили вратата на стаята и влезли вътре, говорила му,и когато чула как някой зарежда пистолет, не се уплашила, не спряла, била чакала този миг толкова години, този миг на абсолютно единение, този миг, който бил само негов и неин, този миг…