ХРОНИКА НА ЕДНО ПРЕДИЗВЕСТЕНО УВОЛНЕНИЕ

Великолепната повест на Габриел Гарсия Маркес „Хроника на една предизвестена смърт“ започва  така: „В деня, в който щяха да го убият, Сантяго Насар станал в  5.30, за да посрещне парахода, с който пристигаше епископът.  Сънувал, че прекосява гора от  огромни смокинови дървета, над която ръми ситен дъждец, и за миг се почувствал щастлив в съня си, но се събудил с усещането, че целият е оплескан с птичи курешки. “  Припомням си това начало не само от любов към литературата, а и в контекста на вчерашното не толкова внезапно уволнение на Мирослав Боршош като директор на НДК. Не е толкова внезапно, защото в последните два месеца той беше подложен на системно мятане на кал от жълто- кафяви вестници, сайтове и сайтчета, които ни готвеха за предстоящия тъжен финал, заливайки ни с коктейл от  внушения, откровени лъжи, манипулации и прогнози за съд и прокуратура. Мисля,че самият Боршош е знаел, че сяда на ветровито място, че заема ветровит пост. С поведението си успя да капитализира силна обществена подкрепа. За около трите години, в които управляваше НДК дворецът стана истинско средище на културата. Не е нужно, но заради популярният синдром на късата родна памет, ще припомня какво успя да свърши той: създаде първият и единствен по рода си Национален център за книгата. И отсрами държавата и подчиненото й Министерство на културата, чиято грижа е въпросния център. Отсрами ги с отношението към българските писатели, с включване на преводи от техни книги на английски език в специални каталози, които да бъдат представени на големите международни панаири на книгата, с  истински професионалисти, начело на този център- като Светлозар Желев и Михаела Петрова. Създаде на дела, не на думи, първия и единствен в България денонощен книжен клуб „Перото“. „Перото“, начело с мениджърския си екип Деница Аргиропулус и Мариан Бозуков, които работят наистина денонощно, без почивен ден, за да се осъществяват всички културни инициативи, за които, повярвайте ми, има огромен глад, и то хроничен. Изреждам, без претенции за изчерпателност- годишните литературни награди, които събираха на едно място писатели и поети като Георги Господинов, Надежда Радулова, Деян Енев,  софийският фестивал на литературата, чудесно менажиран от Теодора Радева. Фестивал, който дава сцена на всички добори литературни дебюти.  С малко думи и много дела Мирослав Боршош създаде не един, не два, а три работещи театъра на  територията на Двореца. Три театъра – Нов театър, театърът за танцови и алтернативни представления ДНК, и последен в списъка, но  безкрайно важен- театър Азарян. Театър, вкойто си дадоха среща талантите на  художника Никола Тороманов, режисьорите Явор Гърдев, Веселка Кунчева, Лилия Абаджиева, Стилиян Петров,  драсматурга Яна Борисова, както и актьорите Снежина Петрова, Захари Бахаров, Деян Донков, Иван Бърнев, Светлана Янчева, Владимир Пенев. В театър „Азарян“ се играят Чехов, Бекет, Шекспир, Дюра. През неговото ръководство кино „Люмиер“ си върна облика на любимо филмотечно кино на столичани и гости на София, чалгата беше безапелативно и завинаги уволена от залите на НДК, на нейно място се настаниха добрият вкус, сесиите за подкрепа на късометражно, документално и игрално кино, както и още едно отвоювано от пошлия вкус пространство – Клуб 42. Няма да споменавам културните събития, които той наследи, и към които се отнесе с необходимото уважение, и не попречи на съществуването им, а ги подкрепяше. Винаги лично, винаги с присъствието си – София Филм фест, Панаир на книгата – зимно и пролетно издание, Киномания, и още, и още. Потребителите на всички видове изкуства бяхме добре дошли в НДК по всяко време на денонощието, и много често, почти винаги Боршош беше там. Мисля, че няма да е пресилено, ако напиша, че за трите години негово управление скоро ще се говори като за „ерата Боршош“. Не съм наясно с мотивите  й, няма да влизам в конспиративни теории, но мисля, че госпожа министърката Павлова бърка с уволнението му. Ще ми се поребителите на изкуство да можем да блокираме Парламента, да напишем петиция, да го подкрепим. Ще ми се, но не вярвам. Лято е, жега е, всяко чудо е само за три дни. Именно затова написах този текст. Не да казвам кой е крив, кой – прав, не да размахвам показалец, а защото това мога лично аз да направя – да изрязя позиция. И последно –  само веднъж съм виждал г-н. Боршош, не ми е приятел, не ми дължи нищо, не му дължа нищо, не съм таен или явен пиар... това уточнение не е за читателите, а за троловете и хейтърите.  Весело лято, госпожи и господа, весело и културно.

 

 

 

(ОЩЕ ЕДНА) БУРЯ В ЧАША ПАРАД

малко неща се промеиха.Това е мой текст отпреди една година. Мисля веднъж годишно да го надргаждам. Може да излезе нещо смислено, нещо което да осмисли и мен, и четящите го, а може и да не. За тези близо дванайсет  месеца в една еднавко обичана и мразена държава, отвъд Океана  един смел чернокож Президент узакони правото, а не привилегията на лица от един и същи пол да сключват брак. Шеше да е привилегия, и да ощетява хетереосексуалните двойки, ако например еднополовите не плащаха данъци. Отново в тази далечна държава преди дни се състоя немислима за всеки, способен на емпатия човек, касапница. Един тежковъоръжен мъж превърна един гей бар в кланица. В родината ми в НК  все още няма текст, който да разпознава престъпленията от омраза като такива. Все още нито един действащ политик освен Радан Кънев не се изказа смислено,достойно. Осем години след като двама убиха студент по медицина, защото приличал на гей, присъдите им не са окончателни. Дванайсет месеца след текста ми "Буря в чаша парад" продължавам да срещам добре или зле прикрита към  мен омраза сред хора, които мисля като свои приятели. Уж всичко е наред, уж сме близки, уж си помагаме в трудности, но ако случайно или не разговорът премине към  хомоксексуалност, става напрегнато. Сменят се мимики, интонации, погледи се втърдяват.
 Срешнах обаче и нови приятели, за които съм добре дошъл такъв, какъвто съм.Срещнах и някой,който не ме оставя безразличен, издадох роман, довърших (не сам) следващ текст за театър.Не знам дали ще отида на утрешния парад. Причините са същите като миналогодишните.



Българското общество като цяло, и особено медийната му част, всяка година в предпоследната седмица на месец юни живее в особеното, трескаво състояния на болезнено Deja - vu. Нещо вече се е случило, нещо вече е било, и сега по натрапчив начин се случва отново. За осма поредна година в София ще се случи гей-парад. Отворете сайтовете на които и да е големи или малки медии. Новините в кавички и тази година са като новините в кавички през миналата, а те като новините в кавички през по- миналата. И така не до края на света, а до началото, до първия парад. Водещи телевизии, вкопчени в жаждата за рейтинг организират предавания с гръмкото заглавие "За или против". Освен наливане на вода в пълна мелница тези предавания не носят нищо на никого. Събитието е разрешено. Да обявиш темата за  нещо, което е разрешено, или против същото това нещо, е безмсислено. Да си хомосексуален в България не е престъпление по силата на НК от далечната 1968 година. Думата парад нервира много жители на София и страната, макар, че парад има само в столицата ни. Нервира едни, а агресира други. Тя има негативна конотация. Мутрите парадират с колите си, което е гадно. Кифлите парадират с дрехите си, което е пак гадно. А хомосексуалните - с ориентацията си, което е доста гадно. И е доста  трудно да се обясни, да се сведе до съзнанието на противниците на парада защо е нужно да има камион-платформа, на който под звуците на техно музика да танцуват полу голи трансексуални мъже. Аз също не намирам обяснение. Никакво. И все си обещавам да попитам някой от организаторите, и все забравям. Бил съм на един такъв парад. Беше страшно. Беше 2009 година. Полицаите, които ни охраняваха бяха повече от нас, участниците. Минахме възможно най- бързо по начертания маршрут. Нямаше нищо празнично в това шествие. Нищо. Адреналинът ми беше достигнал пределни нива. Сърцето ми беше заседнало в гърлото, и не можех нито да го глътна обратно, нито да го изплюя. Агитка от скинари ни следваше неотлъчно. Опитаха се да стигнат до нас. Полицаите не позволиха. Замеряха ни с камъни. До мен вървеше моя приятелка, бяла,образована, хетеросексуална. Тя ми каза, че страшно е било  на първия парад, през 2008. Тогава участниците били замеряни с коктейли "Молотов". На финалната точка организаторите бяха осигурили таксита, които ни отвеждаха до безопасни дестинации, до домовете ни. Почувствах се още по- ужасно. Страхът ми не стихваше. Мразех се заради това, че се страхувам. На света няма по- ужасно чувство от това. Да се страхуваш за за физическата си неприкосновеност, за живота си заради това, което си. Иначе считам себе си за късметлия. По време на порастването ми имах до себе си най- добрия сред добрите приятел,  който ценеше и обичаше в мен ума ми, и не го беше грижа за сексуалната ми ориентация. Така се случи, че и след това попадах, или търсех да попадна сред хора, за които не е чак толкова важно кой с кого си ляга, а кой какво умее да върши. Разбира се, търпя умните или дебелашките шеги на приятелите си, но и аз се шегувам с тях. Казвам им, че много ги обичам, и ценя, и разбирам, и нямам нищо против това, че са хетеросексуални, но ми идва малко в повече да  се демонстрират така по улиците, да се държат за ръка, да се прегъшат, или целуват. Приканвам ги да го правят в домовете си.  Изричам тези думи сериозно. След първоначалното им смайване настъпва взрив от смях. Тогава само вметвам, че вече знаят, макар и повърхностно, как се чувстат едни други хора след подобни коментари. А и имам развито в себе си много силно чувство за самоирония. То не ми пречи. Помага ми. Не съм, или не съм усетил да съм дискриминиран по този признак. Не бих го и позволил. Давам си ясна сметка, че този текст е нож с две остриета. Че може и вероятно ще бъде прочетен превратно.  Това няма никакво значение. Само аз си знам през какво съм минал, осъзнавайки цялата необратимост на това да си различен. Не изживявам себе си като жертва. Тази различност ми е дадена, с нея съм роден, не съм молил за нея, не съм я искал. Понякога си мисля, че ако можех да избирам, нямаше да избера да съм това, което съм. Плод съм на хетеросексуална любов, брат ми и сестра ми имат семейства и деца, случвало ми се е много силно да искам и аз от същото. От тази доза нормалност. Но не съм се мразил заради това, което съм, приел съм факта, живея с него. Гледки на семейства с малки или големи деца и ме радват, и ме натъжават. Съзнавам собствената си самотност. В страни от всички популярни твърдения, мисля, че едно дете трябва да има майка и татко. Не майка и майка. И не татко и татко. Не влизам в спорове, не забранявам на нито една гей двойка сама да решава за себе си. Ако отида на парада в събота, ще е не защото искам да (се) самопарадирам. И не защото обичам скинари да ме псуват, да искат да ме ритат, бият, палят... Ако отида, ще е защото искам, ако след време срещна някого,когото да обичам, и с когото да искам да прекрарам част от живота си, да можем законно да имаме общ дом, ако той се разболее тежко - в болницата и пред закона да съм някой, а не никой. Да мога да получавам информация за състояниято му. Ако той умре,случва се, да мога да го погреба. Ако с мен се случи същото- той да има съшите права. Ако отида на парада в събота няма да е, защото празнувам, а защото все още се страхувам.

НЕ МОГА ДА ПИША ЗА КРИКОР АЗАРЯН

Не мога да пиша за Крикор Азарян. Не мога и това си е. Почвам няколко пъти. И няколко пъти трия всичко написано. Защото съм сам пред белия лист и пред ужаса да започна да натискам клавишите... Пръстите ми увисват сковано, кръжат колебливо. Отказват се. Бутонът Del ми се присмива и изтрива всеки написан знак. Как да пиша за Коко, не знам...
Думите ми се струват клиширани, плоски, лишени от смисъл.
Как да пиша за срещите си него, за годините в Академията - това са лични неща, не искам да бъдат четени. Ревнив съм към тях. Искам ги само за себе си. Боли ме, като се сещам за болестта му, за това как и кои хора го изгониха от там. И как той реагира на цялта помия, която му изляха: кротко. Смирено. За огромната любов и подкрепа, коятому даде целият театрален свят, за безграничната обич на съпругата му - поетесата Валентина Радинска, към него.
За таланта му, за човеколюбието, за мъдростта, за това колко много, колко много, колко много го обичаме. Не само аз, а всички. Всички негови студенти – мисля, че сме девет класа, как го обожават всички, всички, всички актьори, сценографи, композитори, технически служби, с които е работил. Трудно ми е да опиша как, като бях първокурсник, излязох от негов спектакъл в театъра на Армията, става дума за „Буре барут”, защото този спектакъл разказваше моята лична история, парчета от моя живот, и как не можех да гледам, и как се почувствах,  как повърнах от ужас в тоалетната, как не можех да не гледам и се върнах в салона. Страх ме е, че ще превърна в обикновени всички необикновени часове, прекарани с него. Как сме се чувствали, обичани от Професора си. Как сме виждали в очите му, че ни обича... Опасявам се, че ще звучи сладникаво да описвам търпението, с което се отнасяше към  недостатъците в актьорските и режисьорските ни работи, как пламваха очите му, как се променяше гласът му, как тялото му ставаше друго, когато видеше в нечия работа искрица истински театър. Беше съвсем в реда на нещата, който и да е от нас, да мине през театъра на Армията, той беще там, той винаги беше там, да се качи в кабинета му и да се похвали, да сподели, да се оплаче. Никога не върна никого, никого не остави неизслушан, неразбран. Идваше да гледа премиерите ни не само в София, даже не само в страната. Щом чуехме смеха му от салона, неповторимия Азарянов смях - се случваше чудо. Растяха ни криле, съмнението си отиваше посрамено. Години по-късно  се запитах той, който беше в състояние на поеме, да приеме, да погълне всяка една наша болка, да я отнеме от нас, той при кого ли е ходил на споделя своите болки... И тогава благодарих, на ум, защото това е лична работа, на Валя.
Смъртта му не се оказа никаква пречка за нашата Любов към него, нито сложи край на общуването ни с него.Правим го непрекъснато.Мога да говоря много за него. Не с часове. А с дни. Буквално. И го правя. С радост. Всички го правим. Всички негови ученици. Когато се съберем на редовните си срещи на класа/класовете, ние не само споделяме новини за самите себе си, не само говорим за него, говорим с него. И не е налудно, а естествено някак.
Или когато в Младежкия театър или в театъра на Армията, или в Народния театър  празнуваме рождения му ден. Да празнуваш рожден ден на някой, който вече не е между живите, е страхотна работа, честна дума. Да смениш плача, вайкането, оплакването с разговори за Учителя – това лекува тъгата ни. Намалява, макар и за няколко часа, усещането за липсата му. А тя е огромна. Като бездна е. Като черна дупка. Празнуваме, оживяваме парчетата реалност, които сме населявали заедно, вярваме в магията, дадена ни от него, и той оживява. Усещаме го. Наоколо е. Чуваме гласа му, виждаме очите му, наречени скоро от един поет „глас като шкурка, очи като кадифе”. Тези срещи ще продължават. И както във филма на Трюфо, „451 по Фаренхайт”, скрити високо в планината, група избягали хора пазят силата на  словото научавайки наизуст и повтаряйки цели произведения на Шекспир, така и ние на днешната си среща ще седнем заедно, и ще извадим от паметта си всичките си любими истории с него, ще ги оживим, ще ги разкажем, знаем ги наизуст, ще ги изиграем.
И с радост ще установим, че и през 2016-а година той е тук, той е с нас и ни обича.
Честит рожден ден,Професоре. Липсвате ни, обичаме Ви. Знаем, че ни се радвате, и бдите над нас!

ЕДИНИЦА МЯРКА

В нощите, когато си мой,

докато не си тръгнеш.

В сутрините, когато те е срам

от дивите нощи,

през които си бил мой.

В дните, през които ножицата

на разликата в годините ни

е забита дълбоко в очите ни.

В следобедите, в които

езикът на добротата е нашият таен език.

Във вечерите, в които греша,

за да знаеш, че и аз съм слаб.

В часовете, в които се преструваме

на някого, когото не сме.

В минутите, през които ме нараняваш,

за да разбера, че и ти си силен.

В секундите, в които искам да си мъртъв,

за да си само мой,

осъзнавам, че

единицата мярка за време

се нарича Любов.

21.01. 2016г.

София.

ПОЕТИКА НА ПРОЗАТА

Поетика на прозата.
Проза в поезията.
Парфюмът е убиец.
Убивам за парфюма му.
Хормони.
Тестостерони.
Обичам да обичам.
Няма драма.
Обичам да го обичам.
Ебаси тъпите фрази.
Не мога и едно яко стихче да напиша.
Тази обич не е като другите.
Далеко от очите
Близко до слабините.
Нали е модерен сега
белият стих?
Искам и аз да скрия липсата на муза
с наличието на претенция.
сто години самота
сто години всяка нощ валеше
хроника на един предизвестен финал.
Няма драма.
Лято е.
И животът е лесен.
Рибките скачат, а памукът расте.
Татко не е богат, а мама почина.
Така че, тихо, сладко бебче.
Не плачи...

ГЛАВА I: КОЛЕДА

Гледам го, парализиран от щастие, как спи. Диша равно и леко, без усилие. Лицето му е детско, наистина детско, макар той самият да не е дете. Поне от няколко години. Много е красив, но красотата му е почти второстепенна. Важно е за мен, че е красив,но не е важно за никого другиго. Или така ми се ще да мисля. Искам да пикая и да си направя кафе,но не помръдвам, не искам да се буди,не още. Спи по гръб,гол, ръцете му са внимателно отпуснати по дължината на тялото му. Винаги са стиснати в юмруци,не знам защо. Внимателно повдигам края на завивката и пред очите ми се открива мъчителната,изящна мекота на кожата му.Тялото му мирише някак особено. Дори когато е взел душ- сладникава, опияняваща миризма- опитвам се да я оприлича на нещо конкретно, и не мога, изплъзва ми се, сякаш е способен да променя миризмата си, в зависимост от това в какво настроение е.Понякога е нервен и мирише на месо, на леко загниващо,сурово месо, друг път е възбуден и мирише само на тестостерон. Когато е сърдит мирише на озон. Сега спи и мирише на нещо едновременно бебешко и похотливо. Искам да изкрещя в ухото му: „Ставай!Стига спа! Губим време”, но не го правя. Той се размърдва и премята ръка през тялото ми.Не е прегръдка, но сърцето ми пропуска два или три удара. Ръката му, паднала през корема ми, тежи. Поемам си дъх и внимателно се приплъзвам надолу по матрака. Сега ръката му е точно върху слабините ми. Появи се тази сутрин, малко след пет часа. Звънял на всички домофони, само аз съм вдигнал.Странно,още като се събудих знаех, че е той. Без да паля лампи и с пресъхнало гърло преминах през стаята и отворих вратата на стаята, не усещах студа от теракота по босите си крака. Вдигнах слушалката на домофона:
-Знаеш ли колко е часът?
-Честита Коледа.
-Голям си тъпак.
-Може ли да вляза?
-Не.

ТЯЛОТО ТВОЕ НАСЪЩНО

Тялото твое насъщно не ми стига.
Ще го разкъсам.
На парчета.
Да си имам по едно. 
За всеки случай. 
И за всяко причастие.

МАМО

МАМО,
нощ е. И 
аз отново се връщам....
и ти пак.
Каменеш на прага.
Като сенки.
Над нашата къща
твоите нощни кошмари полягат.....
А селото.
Настръхнало гледа.
И немее.Немее.
Тревожно.
Този дом.
С моите книги е беден.
И богат е. С твоята рожба.
Ще полегна. Ще ме гали.
Ръката ти в мрака. Ще се молиш.
Денят да е тъмен.Да.Почака
Нощта, да почака...
Сутринта. Аз ще бъда голям.
Ти.По-строга. От страх.
Че си смешна. Колко.
Бързо порастваме. Мамо.
Колко. Бавно. Се учим.
На нежност.

ОБЪРКВАНЕ

Русият мъх по врата ти.
Златният мъх по ръцете ти.
Потният мирис на тялото ти
и слънчевият мъх по корема ти.
Спират дъха ми в секундата
преди да разбера че
Кестенявият мъх по врата ми.
Тъмният мъх по ръцете ми.
Потният мирис на тялото ми
и черният мъх по корема ми
спират дъха ти.

ПОСЛЕДНА СТЪПКА (фрагмент)

"Тогава, в колата, той ме попита дали им прощавам. Чух въпроса. Не го разбрах. Как така да им простя? Заради какво да им простя? Разбира се, че не им прощавам. Омразата ми към тях щяла да ми тежи. Нека. Много е дъвкана тази дума. Прошка. И много пъти е плюта. Аз имам непоносимост към преглъщането й. На прощаването трябва да се сложи край. Лицемерен акт е. Не помага, а пречи. Искането и даването на прошка са сигурен залог, че злото ще продължи да се измъква ненаказано. Легализират го. Дават му зелена светлина. Искащият тази прошка се усеща свободен за нови престъпления след получаването й. А даващият я се опитва в нея да търси спасение от бесовете си. Не искам да се срещам с тях. Не искам да им казвам в лицата, че помня какво са ми причинили. Не искам да ми се извиняват. Искам да страдат. Дори да не знаят, че страдат. Радвам се, че страдат. Така е честно. Така е справедливо. Това е моята отплата"

(фрагмент от романа ми "Последна стъпка", който може и да бъде издаден)

И КОГАТО ЗАВАЛИ ДЪЖД

И когато завали дъжд
и обуя гумени ботуши
и закрача в калта към гробището
и започна да ровя с две ръце пръстта
и когато те намеря там, нелепо поставен в ковчег 
и отворя капака му
и ти си вътре,нетленен
това ще е денят, в който ангелите в рая
ще ридаят, защото те отнемам от тях
и това ще е денят, в който демоните в ада
ще ридаят, защото те отнемам от тях
и аз ще ти говоря,и ти ще ме слушаш
и аз ще дъхвам топлия си дъх върху лицето ти
и ще целувам ръцете ти
и ще покрия тялото ти с тялото си
и ще те стопля
и ти ще отвориш очи
и аз ще закрещя без глас от радост
и тогава дъждът ще спре да вали
и ти ще изчезнеш
и ангелите в рая и демоните в ада ще се радват
и аз ще започна да ридая, защото те отнеха от мен
и светът ще стане на пустиня
и аз ще се моля, ще се моля, ще се моля да вали
и когато дъждът завали
и обуя гумени ботуши....

ТОВА Е

Жега. Излязох да ям сладолед в Confetti Gelateria на Графа. След това отидох да запаля свещ в "Свети Седмочисленици" сестра ми е Мария, има имен ден.Вървя през градинката, бързам, потя се, и чувам много, много слаб гласец, като изписукване на пиле."Моля, помогнете ми", помислих, че ми се е счуло и пак "Моля, помогнете ми". А наоколо ми няма никого.Спирам, оглеждам се, много, много, много прегърбена и много,много възрастна жена, с бастун, голяма пазарска торба, от шарените, с посивяла коса, оредяла, вързана на опашчица ми казва,говорейки ми в уважителна форма:"Моля, помогнете ми да стигна до църквата, вървях много, изгубих се, уморих се". Хващам я за ръка- изкривена от артрит, тънки, птичи кости, кожа като пергамент, топла длан.Вървим бавно.Тя не спира да ми благодари.Беше облякла нова риза, цветна, изпран и изгладен черен панталон, имаше и красиво вързан шал на врата си.Има само двайсет метра до църквата, изминахме ги за повече от пет минути. Молеше ме за почивка и се извиняваше.Аз не спирах да повтарям;"Не ми благодарете, няма за какво". Не забелязвах други хора, нямаше никого другиго на света.бяхме само аз и тази  дама. Не се заговорихме, не я питах нищо,нито тя мене...Отказа аз да й купя свещ,каза, че си е отделила стотинки, намери в чантата малко кафяво пoртмоне,подаде го на жената на касата и каза "Вземете си пари". Поиска да поседне, настаних я, запалих свещ. И се помолих не само за здравето на сестра ми, помолих се и за тази непозната,свита на две жена,помолих се и за себе си. Поисках си нещо. Ако доживея до нейните години и остана съвсем, съвсем сам, и ако пожелая да си поговоря в Бога или с Майка Му в църквата, да има и мен кой да ме придружи. На излизане минах покрай нея, още седеше на стола, държеше двете свещи в ръка.Видя ме, или ме усети, не зная, но каза: "Искам още веднъж сърдечно да Ви благодаря"....Това е.

ХЛЯБ

Тялото ми е хлебно.
И те обича с хлебна обич.
И иска да те засити.
Ръцете ти го раздробяват на парчета.
С трохите изписваш по земята Обичам те.
Тялото ми сияе покорено
После се отегчаваш.
С крак разритваш написаното.
Не си гладен. Тръгваш си.
След теб идват гълъби......

ТОЧНО СЕГА

Точно сега:
Той лежи върху леглото ми.
Прави се, че спи.
Така отлага неизбежното.
Аз слушам соул музика.
(днес не понясям фаду)
Отварям бутилка вино.
Наливам си.
Запалвам цигара. 
Вдишвам.
Дробовете са отвикнали.
Кашлям.
В очите ми избиват сълзи.
Точно сега:
Леглото се оказва празно.
И цигарата е незапалена.
Точно сега.....

ЛИЧНО Е (НЕ) ЧЕТЕТЕ

Разбира се, че имам негови снимки. Естествено, че имам. Хартиени. Стари. Цветни.Черно-бели. Не ги разглеждам. Няма смисъл. Снимките са полароидна, двуизмерна реалност. Нашата реалност беше друга. Жива. Ярка. Пълна с плът и кръв.Пълна с ЖИВОТ! Пълна с миризми, дрехи,книги, цигари, алкохол, скандали, сдобрявания, пълна с приятелството ни.Пълна с обичта ми. 
Нямам нужда от снимки за да си го спомня, за да си го представя. Нужно е само да затворя очи. Понякога даже не ги затварям, само ги присвивам. В тъмнина, в полумрак, срещу слънцето- и той оживява. До мен е.Гледа ме. Усмихва ми се с онази усмивка.Неговата. Говори ми. Нарича ме с имена, измислени специално за мен.На днешния двайсет и първи май се навършват единайсет години, откакто населявам нашата реалност сам. Единайсет години от смъртта му. Единайсет години без Боби и без огромно парче от сърцето ми.
Налях си малко вино, ще пия за теб. Изкушвам се да запаля и цигара, после се сещам, че май вече не пушиш...Обичам те, Боби! Липсваш ми!

УБИЙ ЛЮБИМИТЕ СИ (ЗАЩОТО АЛЪН ГИНСБЪРГ И ЛЮСИЕН КАР ВЕЧЕ ГИ НЯМА)

И все пак
ми каза, че аз съм виновен
После полегна на рамото ми.
И все пак
това беше само една от хилядите думи,
които никого си нямат и нищо не значат.
И все пак
пак той беше напълно еднакъв
със всички останали.
И все пак
имахме снимки от общи пътувания
и не говорехме за самоубийството му
И все пак
 косата му, която  не беше черна
започна пак да ме дразни.
И все  пак
нямах  нужда от него.
Казах му да си тръгва
И все пак
зад очилата очите му плачеха
зад очилата очите му плуваха.
И все пак
си тръгна, а аз се разплаках.
Той беше този, от когото имах нужда,
но когото не исках.
И все пак
изплетох мрежа,за да го върна обратно
Нарекох го свой ангел-хранител.
И все пак
когато взех ножа и ръката ми затрепери
той направи първата крачка.
И все пак
когато кръвта му изтече
аз го държах над водата.
И  все пак
когато се върнах в началото и положих
глава върху рамото му и му казах,че той е виновен...

МАНТРА: РОМЕО

Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.
Моят Ромео не трябва да умира.
Моят Ромео е мъртъв вече.
Моят Ромео никога не е умирал
Моят Ромео е вечен.

ОСТАНАЛОТО НЯМА НИКАКВО ЗНАЧЕНИЕ

Любима и на двама ни игра.Обикновено правим така. Аз едва изчаквам да минат няколко минутки след полунощ и звъня. Тя (уж изненадана) вдига телефона: Аз: Еееей, майко! Какво правиш? Тя: (уж сънена) Спя, мамо! Как какво? Аз:Как така ще спиш, майко! Имаш рожден ден! Тя: Заспала съм, мамо! Уморена съм.....Аз:Как така спиш, нали знаеш, че ще ти се обадя пръв!Тя: Знам, мамо, знам.... (смеем се и двамата). После разговорът има различни вариации. Но започвахме така. Винаги. Днес, 19.02. 2014 г. майка ми щеше да навърши 67 години! Обичам те, майко! Останалото няма никакво значение!

ДИЛЕМА

София е празна!
Аз съм пълен. С теб.
Вдишал съм те.
Заедно с жена ти.
С двете ти деца.
С кучето, с колата...
С демоните в тебе, с мрака....
Вдишал съм те. За последно.
с начинът, по който...
на високо... в мрака...
Вдишал съм те. Агресивно.
С дрехите... съблечен..
с ореола от цигарен дим.
С деликатните ти кости.
С мечтите  в бъдеще време...
С ината  да те описвам..
Вдишал съм те. Полудявам.
Дробовете ми са пълни с теб.
Ако те издишам- ще изчезнеш.
Ако не издишам- ще умра.
....умра....
........умра.....
......умр....

АМИН

И Бог създаде Любовта Ми към теб
 и видя,че това е добро, и каза:
 "Да бъде Любовта Ти." 
И аз разбрах, че думите са излишни,
 и преди да пропеят трети петли ,
се отказах от тях . 
Три пъти. 
И реших-ще те обичам действайки,
 а не говорейки. 
Амин!