ПРИКАЗКА ЗА ЧУВСТВАТА

Било толкова отдавна,че човекът го нямало на света, и толкова по - добре,защото с появата си хората убили част от чувствата, други нарекли качества, а трети грехове.Съществували само чувствата,слънцето не залязвало - през нощта просто светело в по-тъмно червено, рибите свободно ходели по земята и по следите,които оставяли, се ориентирали птиците...
Един ден-без значение кой, просто ден – на поляната,където живеели чувствата дошло Предложението и казало Хайде всички да поиграем на криеница. Поискали чувствата да разберат що за игра е това, Предложението им разказало. Много скучна игра-отсякла скуката-няма да играя, но ще дойда да ви гледам. Да се крия из храстите, докато някой брои бавно до сто, обърнат с гръб към мен? Извинявайте, ама ме мързи-казал мързела. Да играем, да играем-докато не е завалял дъжда, хайде де, да играем -нямало търпение нетърпението.
И Лудостта нали е луда се съгласила да застане с лице към дървото, обърнала гръб на всички,тази самодостатъчна си дама, и бавно започнала да брои до сто.
Първа край един храст се скрила Бързината. Ловкостта безшумно се покачила на дървото над главата на Лудостта и притихнала там. Безстрашието приклекнало до едно отровно цвете, а Страхът-нали са все заедно-се свил до краката му. Гордостта заявила, че няма да се крие от никой и нищо, и сядайки на един камък , кръстосала крака. Подлостта наблюдавала кое чувство къде се крие и крояла планове как да ги издаде на Лудостта едно след друго. Любезността отстъпила мястото си на Ината,който казал, че пръв го бил набелязал. Хитростта се чудела как хем да не се крие, хем да не я намерят, Съобразителността застанала леко в страни от дървото и се приготвила с един скок да се намери до него и да извика Пу, за мен. Лицемерието предложило на Наивността да се скрият заедно и тя се съгласила. Достойнството с бавни крачки се заело да си търси място,където да се скрие и Омразата, впивайки огнен поглед в гърба му, го последвала. Лъжата взела назаем от Истината ризата й, уж за малко, облякла я, и казала това е моята риза, лъжкиньо. Истината се разплакала, Съчувствието й заело своята дреха и й показало интересно място за криене. Лудостта продължавала да бори,вече била стигнала до деветдесет, а Любовта не си била намерила място за криене, уплашила се, че ще бъде открита първа и се свила в цвета на една роза, растяща наблизо.
Деветдесет и осем, деветдесет и девет, сто. Търсенето започнало. Първо открила Леността, която просто не се била скрила, после Лудостта заплюла Гордостта, която все така си стояла с кръстосани крака на пъна, заради Страха забелязала Безстрашието, по плача открила преоблечената Истина, която Съчувствието утешавало. Играта се проточила дълго и в цвета от роза Любовта заспала. Едно от чувствата били намерени, други, като Лъжата, стигнали до дървото преди Лудостта, оставала само Любовта. И тогава Подлостта тайно от другите чувства посочила розата.Лудостта повикала Любовта по име, разбрала, че спи, приближила се тихичко до нея и високо извикала  Пу!  за Любовта. Стресната в съня си, Любовта подскочила,завъртяла рязко глава, почти изпаднала от розовия цвят и един шип се забил в окото й, от болка обърнала глава в обратна посока и друг шит попаднал в другото й око. Скрила лице в длани, под които закапала кръв, Любовта започнала да крещи от болка. Вкупом надошли всички чувства. Аз съм виновна, аз съм виновна, знаех си, че тази игра е опасна, трябваше да ви кажа- завикала Вината. Предупредих ли ви, попитало Предупреждението, но лошото било станало. Заплакала тогава Лудостта, заскубала косата си, бързо се овладяла, отишла до Любовта, прегърнала я и казала: Сестро моя, остана без очи заради мен, няма как да ти върна зрението, но ти обещавам, че от днес докато свят светува винаги ще съм с теб и ще бъда твоите очи. Така и станало. Оттогава Любовта е сляпа, а Лудостта я води за ръката.

НЕИЗБЕЖНАТА ЛЮБОВ

Банкерите, селяците, чешитите, 
модерните и ретроградните-
дебелите и слабите,
беззъбите и рижите...
отчаяните и сираците,
пешаците и автомобилистите
и даже неродените и мъртвите-
неизбежната Любов настигна всички.
Смаза главите им с камък
Разби им устите с паве,
Подложи им крак
и за награда
разкъса сърцата на две.
Нарисува с кръвта им нетрайни графити, 
които дъждът със охота изми.
Направи с телата изящна купчина, 
изкачи се по тях до върха,
сгъна на топка хавлиена кърпа
и я натика в беззъба уста.
Доволна остана и заподскача надолу,
където се овъргаля в калта,
косите разчорли и точно в шестнайсет
покани на чай Лудостта....
Зачака смутена,закърши ръцете
и запреглъща неравномерно с уста.
Чу си сърцето, въобще не повярва
и грубо напсува света.
Неизбежната Любов сама си се случи-
засмя се цинично, фалцетно заплака
и смачка сервиза за чая с крака.
Внимателно седна, почувства се слаба,
запали цигара и просто умря.

КРАЛЯТ ЗАПОВЯДА ДА ЖИВЕЕТЕ ВЕЧНО

На пети януари хиляда седемстотин шейсет и втора година в двореца в Царское Село в леденостудения Петербург царят тишина и очаквания. Никой не гледа към врaтата на спалнята на императрицата, но всички си мислят едно и също. В ранния следобед тя се отваря и мъжки глас произнася сакралната реплика Императрицата заповяда да живеете вечно. Така се обявява в Русия смъртта на монарх. Това е чуваемата част, тази която трябва да обиколи Империята и да съобщи на всички, че богопомазаната Елизавета Петровна – руска императрица и самодържец всеруски-грозната и дебела жена, която от ужас пред старостта биела младите си придворни дами, остригвала не само перуките, но и косите им и ги карала да ходят с бръснати глави, тази която ненавиждала сина си, слабоватия и като че ли слабоумен Пьотр, но повече от него ненавиждала снаха си- лютеранската немска принцеса София, е мъртва. Умряла ненаситната за мъжки ласки жена, но умрял и монарха, който отменил смъртното наказание в Русия, монархът – задължително и само в мъжки род, независимо от пола-който разпоредил създаването на Московския университет и Имперската академия на изкуствата в Петербург. Нечуваемата страна, останала скрита от народа била, че Империята е временно потънала във вакуум, че започват страшни и по правило тихи битки за наследяване на короната. Генеалогически всичко било ясно-короната слиза от една глава и се качва на друга- от майката на сина, така и станало.Инфантилният Пьотр станал Петър III, но временно. Защото никой не слагал в сметките слабата принцеса София, която плачела наравно с всички, не говорела добре руски, но умеела да чака. Историята по-късно е документирала за нас фактите: немската принцеса София става руска императрица, известна с името Екатерина Велика. Точка.
Извън скоби искам да подчератя, че настоящия текст няма за цел да се занимава с прекразказване на факти от живота на Майкъл Джексън, нито с ексцентричността му, нито с булевардните новини за него. Няма да се заиграва с имагинерните понятия милиони и милиарди , или с конкретните-тиражи и дискографии. Няма да коменитра безспорния му титаничен талант, който с еднаква сила съзидавше и разрушаваше.Всичко за всички е ясно. А ако има хора,за които не е ясно кой е Майкъл Джексън, то е ясно, че това са хора, открили тайната на придвижването във времево-пространствения континиуум и така са попаднали при нас от миналото.
Този текст ще се опита да се занимае единствено с факта на смъртта на Краля, както и с един много важен въпрос, касаещ музикалната индустрия в световен мащаб.
Смъртта на Майкъл Джексън на двайсети и пети юни се случи публично- зрелищно. В реално време,половината човечество беше будно, я изконсумирахме. Останалата половина я изконсумира, пиейки първото си кафе в ранния двайсет и шести юни. Човечеството се шокира, усмири, заплака, втурна се да си купува албумите му, блокира глобалната търсачка в интернет,остана жадно вперено в компютъра или телевизора. Понякога едновременно. Изядохме смъртта му, но останахме гладни. И зачакахме чудо. Чудото. Не можеше да няма чудо. Бяхме си платили за него с всичките билети за концерти и купени албуми. Бяхме повярвали в гения на Джако, бяхме оценили таланта му, и консумирайки го,го бяхме припознали като един от нас. Него, Майкъл-не таланта му. Неслучилото се негово финално Завръщане на сцената ни огорчи и разочарова. Лиши ни от Събитие в несъбитийния ни свят. Много искахме да се завърне бляскаво, но не по-малко трепетно очаквахме провала му. За да има пак Събитие в същия наш несъбитиен свят. Не че не се случват и други неща по света. Но те са с малка буква. Те не са Краля. И сега когато Завръщането не се случи, а смъртта опита да впримчи него, Краля в еднократността си, ние я посочихме с пръст и й казахме да внимава в картинката. А картинката е следната. Майкъл Джексън беше темпорален продукт на съвременността. Развиваше се във времето и пространството. Мина успешно границата на два века, световния музикален организъм, част от Индустрията, наречен MTV посади в сърцата ни култа към него, поливаше този култ и го тореше. Това беше грешка,защото и Църквата посади култа към Иисус, и го полива и тори до днес. С едно уточнение:след физическата му смърт. А MTV дари Майкъл с безсмъртие приживе. И сега неговите поклонници заревнувахме и поискахме обезсмъртения приживе Майкъл да бъде обезсмъртен и в смъртта си.Достойно за Крал.. Парадоксално искане,почти невъзможно. Почти, защото в постмодерния свят невзъможни неща няма. Смъртта се стресна от насочения към нея световен показалец и заотстъпва... Ние й дадохме да разбере, че смъртта на Майкъл е факт, а не събитие. Няма събития в нашия свят, но има зрелища. Малко на брой са свидетелите, присъствали на полагане тялото на личността Иисус в пещерата, всички ние видяхме затворения ковчег на Майкъл, но никой не видя тялото му. Така от създаден приживе Бог, се създаде Мит. Нито един не е видял фактическото възкръсване на личността Иисус, но всички повярваха в него. Пещерата беше празна на третия ден. Обожествен мит. Никой от гледащите два милиарда и половина души телевизия у дома или на монтирани по улиците на световните столици от Сидни до Париж монитори не видя фактическото възкръсване на Майкъл, но всички повярвахме в него.Постмодерен мит. Защото поклонението се случи по два начина: като театрална игра и като на кино. Гледащите телевизия наблюдаваха зрелището хем в реално време, хем не на живо. До тях то достигаше транслилрано чрез кабели и сателити, вече случило се,тоест опосредствано, а не случващо се сега. Това е и съществената разлика между кино и театър. За да има театрално случване са нужни актьори и публика, които да си взаимодействат тук и сега. Не чрез кабели, камери и сателити. В залата в Лос Анджелис актьорите бяха световно известни, а световните актьори играят само пред пълни зали. Тази беше пълна с 20 000 зрители, дошли тук, защото са гладни за зрелища. А театърът е зрелище. Те бяха свидетели на живо на един театър-ритуал, в който актьорите в състояние на публична усамотеност, в строен ред изиграха един блестящ ритуал, създадоха го пред очите ни, пяха, плакаха ,танцуваха,демонстрираха еднаквите си черни костюми и за себе си, и за живата си публика и за онази, която гледа раждането на ритуала в реално време, но не на живо. Подправиха театъра-ритуал с пошла патетика, добавиха към него току-що измислени помппозни епитети, забравиха двете му бивши бели жени,зрителите изпаднаха в състояние на транс и възкръсването на Краля се случи. В края на отлично изиграния ритуал, присъстващите 20 000 зрители видяха абсолютно на живо възкресението му. В цитатна форма, както е прието при постмодернизма. Не видяха Майкъл, но видяха дъщеря му(хипотетичната). Плът от плътта му и кръв от неговата кръв. Тя утвърди обезсмъртяването му в смъртта с думите: татко беше най-добрият баща на света.
И човечеството си отдъхна. Всички знаем, че децата никога не лъжат, просто защото не могат. И всички по един и съши начин се умиляваме от деца, качени на сцената. Слушаме ги как и какво говорят, защо говорят обаче не ни касае. Плачем, ако те плачат,и после получили катарзис чрез детския плач, ръкопляскаме пречистени. Ръкопляскането е край на всеки театрален спектакъл,а продължителността му е адмирация или липсата й за труда на актьорската трупа. Публиката в Лос Анджелис и по света ръкопляска все още. И защо не. Никой не видя погребването, но всички видяхме/усетихме/почувствахме повторното обезсмъртяване на Майкъл Джексън. Не получихме събитие, но не сме го искали наистина.Трябваше ни зрелище, поредното май-мащабно зрелище в света ,и си го получихме. 
Такива зрелища са необходими на постмодерния, цитатно-колажиран човек веднъж на десет-двайсет години. Той ги изисква и ги получава. Първа беше Мерилин Монро. След Елвис имаше пауза, после дойде принцеса Даяна, а сега Майкъл Джексън. По време на церемонията стана ясно, че Кралят запoвяда да живеете вечно. Непосветените разбраха, че Кралят е умрял, зарадваха се, че е възкръснал, а посветените разбрахме нещо друго. Че в момента няма Крал, че Империята е временно потънала във вакуум, че започват страшни и по правило тихи битки за наследяване на короната. Годината не е вече хиляда седемстотин шейсет и втора, а две хиляди и девета. Живеем в демократично общество. Майкъл беше чернокож, сбъднал съкровената си мечта да стане бял. Значи и короната му може да отиде при бял. Мъж или жена? Все едно. Аз залагам на мъж. Зашото Кралица на поп-а има. И защото с Мадонна са съвременници, тоест , не може да се осъществи акта на приемственост. Няма да е англичанин новия Крал. Абсурд. Американците като най-жадна за зрелища нация, не биха дали короната на чужденец, все пак. Мъжът, на който аз залагам , че ще получи короната като новия Крал на попа не беше в залата. Немската принцеса от осемнайсти век е била в залата и е искал да стане Императрица. Могла е и да не успее, но е успяла. Вероятния нов Крал на попа не иска да наследи короната, но ще я получи. Зашото векът не е вече осемнайсти, а двайсет и първи. И защото принцесата е имала избор, а той няма да има. Може да е гледал ритуалния театър през интернет или по телевизията, може и да не знае, а може и да се досеща,че Империята/Индустрията е в криза, във вакуум и че това не може да продължи дълго. Защото Империята/Индустрията сега е слаба, по-слаба от всякога, но тя има нужда от нов Крал и затова си отглежда таланти. Таланти еднодневки, таланти за един сеозн, но и истински Таланти. Винаги е гладна Империята/Индустрията и талантите го знаят. Тя се храни само с тях. Създава ги, дава ги на нас да ги консумираме, тези Богове на днешния ден, после ги преекспонираме, преексплоатираме, убиваме, изяждаме и изхождаме. Това е вечен кръговрат. И всеки талант знае, че е нерадзелна част от този кръговрат, че след като е бил в началото на хранителната верига и се е хранил с нея, после ще стане част от края й и всички ще се хранят с него. Особено ако е истински Талант.
Моето мнение е, че Империята/Индустрията и в този критичен момент, ще се самоспаси, защото е създала истински Талант. Дали ше създаде скандали, конспирации и заговори около него? Не че е важно, но е вероятно. Тя така действа.
Името ли чакате? Кралят заповяда да живеете вечно. Новият Крал (според мен) се казва Джъстин Тимбърлейк. Бог да му е на помощ