"ГРОБНИЦА ЗА СЪНИЩА"

Той никак не умеел да живее, но за сметка на това сънувал живота си. И не само своя, а и живота на всички хора, живели някога на земята. Не го бил искал, но и не  бягал от това. Така се случило.  В главата му  имало сънища на жени и мъже, на малки деца и старци, сънища на крале и проститутки, на войници и диктатори. Само че историята, която почвам да ви разказвам започнала толкова отдавна, че думата диктатор не била измислена още и нямало откъде бъде узната. Изсънувал бил толкова много сънища, толкова много, толкова,че вероятността да се смахне била голяма, но той бил просто обикновен човек в необикновена страна, в която нямало Коледа, а ако и се приисквало,идвала през август, а самият Август бил седемнайсет годишен млад мъж, който с хитрост станал римски император и светец.

Вече бил умирал няколко пъти и за това  не се страхувал от смъртта.  Говорело се,че смъртта е млада, и  разбира се, красива графиня, която живеела в тайнствен замък някъде си, и всички останали глупави и неверни неща, които идват на устите на хората щом се заговори за смърт- била начало на нещо ново, била край на всичко старо.. Хилядолетни глупости! Истината била съвсем друга – смъртта били три хлапета- две момчета и момиче, които преди толкова много години, че вече не се занимавали с броя им, избягали от родителите си, ей така, от скука, и за това ще ви разкажа по сетне, ако съм в настроение,  и на една поляна намерили цвете. Толкова красиво и не-алено, че се скарали кой да го откъсне-всеки го искал за себе си. Тогава едното момче,светло жълто момче, предложило всеки да вземе парче от цветето за себе си. Така и сторили. Откъснали цветето, разделили стръка на три части и всеки погълнал своята си част. Цветето, едно такова –лишено от хитрост цвете, се казвало безсмъртниче и било част от един немного успешен проект на един немного успешен творец.  Толкоз за твореца и проекта му. Оттогава децата живеели в  най-далечния замък в света. За замъка ще трябва да се разказва, нека само си поема дъх. Никой никога не бил стигал до там, но ако все пак някой стигнел щял да  разбере, че това е замъкът на Смъртта, не защото замъкът имал ограда и порта –всички замъци имат огради и порти, а защото на портата с букви от ковано желязо пишело: вход за хора забранен.

Децата си живеели  в замъка, играели с години една и съща скучна игра на карти, и само когато поисквали да я играят по двойки, едно от тях отивало да намери някой, с когото да поиграят заедно. И когато първия път намерили човекът, който сънувал всички сънища на света, и когато надникнали в главата му – лесна работа за деца-смърти- те толкова много се натъжили от гледките на коридори със замръзнали сънища в главата му, всякакви и безлични и кошмарни, че решили да го освободят от най-неинтересните. Приспали го – взели от главата му сънища за религии- и той останал сам за себе си Бог, с ледените си пръсти отчегъртали всички сънища за войни и той се превърнал в миролюбив войник, премахнали натрапчив сън за някой си Одисей и една унила чакаща го жена – и той  знаел,че е  пътешественик  но не помнел, че някой някъде го чака.И  с голямо удоволствие  изяли един негов личен сън- не го разбирали много, но се повтарял често и им изглеждал скучен. В съня му имало две жени- едната била радост за сърцето му, другата-радост за душата му,самия той бил в съня си, сам себе си сънувал, полугол и с наръч оръжия в ръка, и един остров насред спокоен океан имало в съня му. Взели му този сън и го превърнали в опитомен човек. Без жени до себе си, без възможност за лов и без място за ловуване.  И без тези сънища ,и за да не се чувства той самотен без тях,децата-смърти  построили гробница, която така и кръстили: Гробница за сънища.

МАКОНДО

Понякога му казвам разни неща, макар да знам, че е ловец и е нащрек.

Поемам риска. Аз ловувам ловци. И сега  лицето ми се оказва на милиметър от неговото, и по-скоро с устни, отколкото с глас му казвам,че следващия път,когато ни дели един дъх разстояние, няма да правя нищо друго, освен да го целувам.

и лицето му смекчава за секунда остротата си, и от устата му  спокойно пада думата добре.

Не ми пука, че е животно и ангел и момче и мъж едновременно. Отдавна не се занимавам с клишета и с препинателни знаци.

Искам да разпоря корема му, да изтръгна червата му, да вляза в него и да се зашия. Да отворя черепа му, да съм мозъка му и да знам винаги какво мисли. После да ми доскучае и да мога пак да избягам от представата си за нещо този път специално.Красотата му е като ритник от кон в корема ми,

Миризмата му е като бял бастун за слепеца. Обожавам парфюма му. Води ме към него. Или така си въобразявам. С него е лесно . С лекота спирам да лъжа. Даже не се измислям.  С него е  дяволски трудно обаче. Сглобявам мислено  личната си представа за Макондо.  Оказва се вулканично горещо място. Трудно дишам. Държа  въображаема цигара, която няма как да запаля, отпивам фантомна водка с горещ лед и го гледам. Представям си, че е разказ, който пиша в момента на лаптопа си, и как без да искам забравям да го сейвна при затваряне на файла, как го изгубвам безвъзвратно. Чакам мисълта да подейства. Няма действие, имам пищене в ушите. Знам ,че го е страх. Искам да му говоря. Понякога с всички думи на света. Понякога само да му ръмжа. И го правя. Разбира ме. Представям си, че го чувам как диша. Дишането му е музика. Не за ушите, а за пулса ми. Паузите между вдишванията са парчета вакуум в слънчевия ми сплит. Вледенявам се. Спомням си как косата му беше потна от напрежение. Попипвам дясната си ръка. Суха е. Помирисвам я. Мириша на себе си. Появява се друга мисъл- за нелепите върхове на неразбиране, които сме имали. Оставям я да си отиде. Гледам го. Мисля си за деликатността  на рано сутрин след безсънна нощ. Нищо умно не измислям. Разглобявам макета  на Макондо. Спирам да си представям. Започвам да действам.

ПРИКАЗКА ЗА ЧУВСТВАТА

Било толкова отдавна,че човекът го нямало на света, и толкова по - добре,защото с появата си хората убили част от чувствата, други нарекли качества, а трети грехове.Съществували само чувствата,слънцето не залязвало - през нощта просто светело в по-тъмно червено, рибите свободно ходели по земята и по следите,които оставяли, се ориентирали птиците...
Един ден-без значение кой, просто ден – на поляната,където живеели чувствата дошло Предложението и казало Хайде всички да поиграем на криеница. Поискали чувствата да разберат що за игра е това, Предложението им разказало. Много скучна игра-отсякла скуката-няма да играя, но ще дойда да ви гледам. Да се крия из храстите, докато някой брои бавно до сто, обърнат с гръб към мен? Извинявайте, ама ме мързи-казал мързела. Да играем, да играем-докато не е завалял дъжда, хайде де, да играем -нямало търпение нетърпението.
И Лудостта нали е луда се съгласила да застане с лице към дървото, обърнала гръб на всички,тази самодостатъчна си дама, и бавно започнала да брои до сто.
Първа край един храст се скрила Бързината. Ловкостта безшумно се покачила на дървото над главата на Лудостта и притихнала там. Безстрашието приклекнало до едно отровно цвете, а Страхът-нали са все заедно-се свил до краката му. Гордостта заявила, че няма да се крие от никой и нищо, и сядайки на един камък , кръстосала крака. Подлостта наблюдавала кое чувство къде се крие и крояла планове как да ги издаде на Лудостта едно след друго. Любезността отстъпила мястото си на Ината,който казал, че пръв го бил набелязал. Хитростта се чудела как хем да не се крие, хем да не я намерят, Съобразителността застанала леко в страни от дървото и се приготвила с един скок да се намери до него и да извика Пу, за мен. Лицемерието предложило на Наивността да се скрият заедно и тя се съгласила. Достойнството с бавни крачки се заело да си търси място,където да се скрие и Омразата, впивайки огнен поглед в гърба му, го последвала. Лъжата взела назаем от Истината ризата й, уж за малко, облякла я, и казала това е моята риза, лъжкиньо. Истината се разплакала, Съчувствието й заело своята дреха и й показало интересно място за криене. Лудостта продължавала да бори,вече била стигнала до деветдесет, а Любовта не си била намерила място за криене, уплашила се, че ще бъде открита първа и се свила в цвета на една роза, растяща наблизо.
Деветдесет и осем, деветдесет и девет, сто. Търсенето започнало. Първо открила Леността, която просто не се била скрила, после Лудостта заплюла Гордостта, която все така си стояла с кръстосани крака на пъна, заради Страха забелязала Безстрашието, по плача открила преоблечената Истина, която Съчувствието утешавало. Играта се проточила дълго и в цвета от роза Любовта заспала. Едно от чувствата били намерени, други, като Лъжата, стигнали до дървото преди Лудостта, оставала само Любовта. И тогава Подлостта тайно от другите чувства посочила розата.Лудостта повикала Любовта по име, разбрала, че спи, приближила се тихичко до нея и високо извикала  Пу!  за Любовта. Стресната в съня си, Любовта подскочила,завъртяла рязко глава, почти изпаднала от розовия цвят и един шип се забил в окото й, от болка обърнала глава в обратна посока и друг шит попаднал в другото й око. Скрила лице в длани, под които закапала кръв, Любовта започнала да крещи от болка. Вкупом надошли всички чувства. Аз съм виновна, аз съм виновна, знаех си, че тази игра е опасна, трябваше да ви кажа- завикала Вината. Предупредих ли ви, попитало Предупреждението, но лошото било станало. Заплакала тогава Лудостта, заскубала косата си, бързо се овладяла, отишла до Любовта, прегърнала я и казала: Сестро моя, остана без очи заради мен, няма как да ти върна зрението, но ти обещавам, че от днес докато свят светува винаги ще съм с теб и ще бъда твоите очи. Така и станало. Оттогава Любовта е сляпа, а Лудостта я води за ръката.